— Че пликът е съвсем чист — отвърна Фрьолих. — Стандартен кафяв плик формат А4, с капаче, намазано с лепило, и метална закопчалка. Адресът е отпечатан върху самозалепващ се етикет, най- вероятно от същия компютър, на който е написано посланието. Листът беше пъхнат в плика цял, без да се прегъва. Лепилото на капачето е било навлажнено с чешмяна вода. Никаква слюнка, никаква ДНК. Никакви отпечатъци от пръсти по закопчалката. Върху самия плик има пръстови отпечатъци от петима души. Трима от тях се оказаха работници в пощите. Като на всички държавни служители, отпечатъците от пръстите се съхраняват в специална картотека. Това е задължително условие при наемането им на работа. Четвъртите отпечатъци са на човека, който сортира входящата поща в Сената. А петите — на нашия агент, който отвори плика.
Нили кимна.
— Значи плика можем да го забравим. Това с чешмяната вода е признак на съобразителност. Явно вашият човек следи развитието на науката.
— А какво ще кажеш за самото писмо? — попита Ричър.
Фрьолих вдигна снимката и я наклони към светлината.
— Доста смахната история — каза тя. — От ФБР твърдят, че хартията е производство на фирмата „Джорджия Пасифик“. От най-луксозната им гама — бяла, двустранно хромова, без съдържание на киселини, стандартен формат А4. „Джорджия Пасифик“ е на трето място по обем на производство на хартия в Съединените щати. Всяка седмица доставят по неколкостотин тона на магазините за канцеларски материали. Абсолютно невъзможно е да бъде проследен отделен лист. Тази хартия струва с около два долара по-скъпо на топ от обикновената канцеларска, което може да означава нещо, а може и нищо да не означава.
— А на какво е отпечатано?
— На лазерен принтер „Хюлет Пакард“. Това може да се определи по химическия състав на тонера. Трудно е да се каже кой модел, защото всичките използват един и същ тонер. Шрифтът е Times New Roman, четиринайсет пункта, получер. Програмата е Works 4.5 на „Майкрософт“.
— Да не би по шрифта да могат да определят програмата?
Фрьолих кимна.
— При тях има специалист, който само с това се занимава. Шрифтовете на различните текстообработващи програми се различават помежду си съвсем леко. Авторите на софтуера внасят незначителни вариации в интервалите между отделните букви, което е нещо различно от интервала между думите. Ако се загледате в напечатан текст, може да откриете това с просто око. След това се извършват съответните измервания и се определя компютърната програма. В Америка обаче има сигурно милиони компютри с Works 4.5 на „Майкрософт“. Те така си се продават, оборудвани от завода.
— Предполагам, че по самия лист няма отпечатъци — каза Нили.
— Е, оттук започва смахнатата част — въздъхна Фрьолих. Тя премести подноса с кафето и притисна снимката върху масата. Посочи с пръст края на листа. — Тук, на самия долен ръб на хартията, намерихме следи от талк. — Пръстът й се премести към другия край. — А тук, малко под горния ръб, имаше две размазани петна от талк. Едното отпред, другото отзад.
— От найлонови ръкавици — отбеляза Нили.
— Точно така — каза Фрьолих, — от найлонови ръкавици за еднократна употреба, каквито ползват зъболекарите или гинеколозите. Продават се в кутии по петдесет или сто чифта. Вътре има талк, за да се нахлузват по-лесно. Разбира се, още при опаковането винаги се посипва малко талк и в кутията, който полепва по външната страна на ръкавиците. Следите от талк на долния ръб са изпечени при висока температура, но двете размазани петна не са.
— Ясно — каза Нили. — Нашият човек си е сложил ръкавиците, разпечатал е нов топ хартия, огънал го е, за да не задръсти принтера, от което върху долния ръб е полепнал талк, след което е отпечатал писмото. Лазерният принтер нагрява хартията при печат, оттам и изпеченият талк.
— Точно така — потвърди Фрьолих. — Лазерният принтер работи на електростатичен принцип: финият прашец на тонера се подрежда в желаната форма, след което се изпича при висока температура, за да се фиксира върху листа. Хартията се загрява за миг, доколкото знам, до около двеста градуса.
Нили се наведе към масата.
— После той е извадил с два пръста листа от принтера. Това обяснява размазаните петна талк отпред и отзад близо до горния ръб на страницата, както и защо в случая талкът не е термично обработен. Просто той е нанесен върху хартията след отпечатването. И още нещо. Става дума за домашен кабинет, не за служебен офис.
— Откъде знаеш?
— Начинът, по който е хванат листът, показва, че той излиза от принтера вертикално. Изскача отгоре като филия от тостер. Докато при канцеларските принтери, които печатат големи количества материали, копията излизат хоризонтално. Тогава петното от талк щеше да е по-голямо отпред, където той би трябвало да е натиснал листа с пръст, за да го вземе, докато отзад щеше да бъде съвсем малко. Само при най- малките модели на „Хюлет Пакард“ хартията излиза отгоре. Аз лично имам такъв. За любителски цели е чудесен, но за офиси е твърде бавен. Така че със сигурност става дума за домашен кабинет.
Фрьолих кимна.
— Звучи логично. Освен това, ако тоя тип работи в голям офис, едва ли ще се разхожда с ръкавици на ръцете.
Нили се усмихна като ученичка, решила трудна задача.
— Значи така: човекът си работи у дома, отпечатва посланието, вдига го с два пръста, плъзва го изправено в плика и запечатва лепилото с чешмяна вода, като през цялото време не сваля ръкавиците от ръцете си. Затова няма никакви негови отпечатъци.
Фрьолих се намръщи.
— Не е точно така. И тъкмо тук е
Тя посочи с пръст снимката. Нокътят й се спря върху някакво едва различимо петно на около два сантиметра под отпечатаното изречение, леко вдясно от центъра.
— Какво според вас би трябвало да има тук, ако беше обикновено писмо? — попита тя.
— Подпис — каза Ричър.
— Точно така — съгласи се Фрьолих, без да отделя пръста си от мястото. — А пък в нашия случай има пръстов отпечатък. Голям, ясен, пълен отпечатък. От палец. Превъзходно очертан, вертикален, ясен като гумен печат. Твърде голям, за да е на жена. Подателят е подписал посланието с палеца си.
Ричър издърпа снимката изпод ръката й и внимателно я разгледа.
— Разбира се, вие сега търсите собственика на палеца — вметна Нили.
— Няма никога да го открият — отбеляза Ричър. — Който и да е той, явно е напълно убеден, че отпечатъците му не се пазят никъде.
— Засега удряме на камък — потвърди Фрьолих.
— Наистина, абсолютно налудничава история — каза Ричър. — Тоя тип подписва писмото със собствения си палец, защото е убеден, че отпечатъците от пръстите му не са картотекирани никъде, а същевременно прави всичко възможно, за да не остави нито един друг отпечатък. Нито на листа, нито на плика. От къде на къде?
— За ефект? — подсказа Нили. — За по-драматично? За да покаже класа?
— Това обяснява скъпата хартия. Гладката повърхност задържа отпечатъци. По-евтината хартия е прекалено пореста.
— Какъв реактив използват в лабораторията? — попита Нили. — Йодни пари? Нинхидрин?
Фрьолих поклати глава.
— Още флуороскопът го откри.
Ричър разглеждаше мълчаливо снимката. През прозореца се виждаше сгъстеният вашингтонски мрак — влажен и лъскав.
— Какво има още? — попита той Фрьолих. — Защо си толкова напрегната?
— Защо трябва да има още нещо? Това дотук не стига ли? — контрира го Нили.
В отговор Ричър кимна.
— Сигурно има още нещо — обясни той. — Е, не искам да кажа, че това дотук е безинтересно или невинно, или пък не дава повод за тревога, но тя явно е в паника.
