буташе количката стъпка по стъпка, а жените го следваха неотлъчно с инструментите си. Накрая, шестнайсет минути след полунощ, те излязоха от обсега на камерата. Картината отново застина неподвижно, каквато беше, преди да се появят.
— Това е всичко — каза Фрьолих. — През следващите пет часа и четирийсет и пет минути не се случва нищо. После отново сменяме касетата и още два часа нищо, докато накрая в осем се появява секретарката, и оттам нататък става точно каквото казват тя и Стайвесънт.
— А ти какво очакваш? — чу се глас откъм вратата. — Аз мисля, че на нас може да ни се вярва. Аз лично съм на държавна служба от двайсет и пет години, а моята секретарка е от още по-отдавна, доколкото знам.
5
Мъжът, застанал на прага, беше Стайвесънт, в това нямаше никакво съмнение. Ричър го позна веднага, макар да го бе виждал само на видеозапис. Висок, широкоплещест, минаващ петдесет, но все още в добра форма. Красиво, мъжествено лице с уморени очи. И в неделя беше с костюм и вратовръзка. Фрьолих го гледаше уплашено, но очите му бяха вторачени в Нили.
— Вие сте жената от видеозаписа — каза той. — От балната зала в четвъртък вечер.
Очевидно мозъкът му работеше на пълни обороти. Малките колелца в главата му се въртяха с бясна скорост, правеха изводи, отхвърляха хипотези и той незабележимо кимаше на всяко смислено заключение. След секунда погледът му се премести от Нили върху Ричър и той пристъпи в кабинета си.
— А пък вие сте братът на Джо Ричър — каза той. — Изглеждате досущ като него.
Ричър кимна.
— Джак Ричър — подаде ръка той.
Стайвесънт я пое и се здрависаха.
— Моите съболезнования. Макар и с петгодишно закъснение, искам да ви уверя, че Отделът за финансово разузнаване към тайните служби не е забравил брат ви и досега го споменава с възхищение и признателност.
Ричър отново кимна.
— А това е Франсис Нили — каза той.
— Ричър я е довел да ни помогне при проверката — обясни Фрьолих.
Стайвесънт отвърна с тънка усмивка.
— Е, за това и аз се досетих. Много умен ход. И какви са резултатите?
В кабинета настана мълчание.
— Извинявам се, ако съм ви засегнала, сър — обади се Фрьолих. — Когато обяснявах за видеозаписа, че потвърждава вашите думи. Просто преразказвах ситуацията.
— Какви са резултатите от проверката? — повтори Стайвесънт. — Толкова ли са лоши? — попита я той. Тя не отговори. — Така и предполагах. Аз също се познавах с Джо Ричър. Не толкова добре, колкото ти, но от време на време се засичахме. Беше впечатляваща личност. Ако брат му е поне наполовина способен, колкото него, повече не бих могъл да очаквам. Надявам се, че и мис Нили не пада по-долу. В такъв случай двамата със сигурност са намерили начин да пробият охраната.
— На три пъти със сигурност — отвърна Фрьолих.
Стайвесънт кимна.
— Очевидно единият е бил в балната зала. Вероятно и в дома му, а също и на онзи кретенски митинг в Бисмарк. Прав ли съм?
— Да — отвърна Фрьолих.
— Не забравяйте, че ние сме ненадминати в своята област — намеси се Нили. — Не вярвам някой друг да може да го повтори.
Стайвесънт вдигна ръка и тя млъкна.
— Да минем в заседателната зала — каза той. — Бих желал да поговорим малко за бейзбол.
Той ги преведе през лабиринт от тесни коридори към една сравнително обширна зала без прозорци. Продълговата маса с десет стола, по пет от всяка страна. Същият сивкав синтетичен мокет на пода и същите окачени звукоизолиращи тавани както в кабинета му. Вместо дневна светлина същите ярки халогенни лампи. Покрай една от стените имаше нисък продълговат шкаф. Вратичките му бяха затворени, а отгоре бяха наредени три телефона — два бели и един червен.
Стайвесънт си избра място и махна с ръка към столовете от срещуположната страна на масата. Ричър забеляза огромната дъска за съобщения; всеки лист хартия, забоден с карфица върху нея, беше с гриф
— Ще бъда нетипично искрен с вас — започна Стайвесънт. — Просто временно, нали разбирате. Първо, смятам, че ви дължим обяснение. Второ, Фрьолих ви замеси в тази история с мое съгласие. И трето, за мен братът на Джо Ричър е част от нашето семейство, а също и неговата колежка.
— Двамата с Джак служихме заедно при военните — обясни Нили.
Стайвесънт кимна, сякаш сам отдавна бе отгатнал това.
— Добре тогава, да поговорим за бейзбол. Вие обичате ли да гледате тази игра?
Никой не отговори; чакаха го да продължи.
— Когато аз постъпих на работа във Вашингтон, тукашният отбор „Сенътърс“ вече беше разтурен — каза той. — Така че трябваше да се задоволя с „Ориолс“ от Болтимор, които не бяха чак толкова равностойни играчи. Но давате ли си сметка кое прави тази игра уникална?
— Продължителността на сезона — отвърна Ричър. — Както и непредсказуемостта на класирането.
Стайвесънт се усмихна, сякаш отговорът заслужаваше възможно най-голямата похвала.
— Ти явно си повече от наполовина способен колкото брат си — подхвърли той. — Уникалното при бейзбола е, че един сезон включва задължително сто шейсет и две срещи. С други думи, продължава много повече, отколкото при който и да било друг спорт. При останалите спортове броят на срещите на сезон е между петнайсет и двайсет и пет, рядко надминава трийсетина. Така е при баскетбола, футбола, хокея, американския футбол, каквото се сетите още. При всеки друг спорт играчите могат да започнат сезона с мисълта, че ще спечелят всяка отделна среща. За тях това е напълно реалистична мотивираща цел. Дори е бивала постигана, макар и рядко. Но това, което е постижимо при останалите спортове, е невъзможно при бейзбола. И най-добрите играчи, и най-силните отбори би трябвало да очакват при около една трета от всички срещи да претърпят поражение. В реална ситуация всеки отбор губи поне петдесет до шейсет срещи годишно. Представете си как изглежда това от психологическа гледна точка. Един превъзходен атлет, в отлична форма, борбен и готов на всичко, започва сезона със съзнанието, че ще претърпи значителен брой загуби. Нужна е голяма психическа издръжливост, за да не се откаже още в самото начало. Същото е и с президентската охрана. Това искам да ви докажа. Не можем да побеждаваме всеки път. Така че по-добре за нас е да свикваме с неизбежните поражения.
— Засега имате само едно поражение — подметка Нили. — През шейсет и трета…
— Не е така — възрази Стайвесънт. — Ние непрестанно търпим поражения. Но не всяко води до сериозни последици. Също като при бейзбола, където не всяка загубена точка по време на мач означава загуба, както и не всяка уловена топка гарантира победа. Така че при нас една грешка не значи непременно, че нашият човек е убит.
— Какво искате да кажете с това? — попита Нили.
Стайвесънт се надвеси напред.
— Искам да кажа, че каквото и да е открила вашата проверка, вие трябва да ни имате доверие. Не всяка грешка ще ни коства цялата игра. Давам си сметка, че подобна небрежност би звучала прекалено самонадеяно пред външни хора, но
