знаеш, че то е много по-високо, отколкото ти е необходимо в конкретния случай.
Стайвесънт кимна. Изглеждаше доволен.
— Отличен анализ — отбеляза той. — В момента, в който получа писмено потвърждение на това, което чух по телефона, ви наемам на работа. Необходимите документи са на път и ще бъдат на бюрото ми до един-два часа.
— Можеш ли да го направиш? — запита Нили.
— Мога да правя каквото си искам — отвърна Стайвесънт. — Президентът делегира значителна власт на онзи, от когото очаква да го опази жив.
Известно време седяха мълчаливо.
— Аз ще бъда ли между заподозрените? — запита Стайвесънт.
— Не — отвърна Ричър.
— А може би трябва. Може би пък е редно аз да съм главният заподозрян. Ами ако съм бил принуден да повиша една жена поради обществения натиск, но дълбоко в себе си съм бил против и сега се опитвам тайничко да я сплаша и дискредитирам?
Ричър не отговори.
— Винаги мога да открия някой роднина или близък, чиито отпечатъци да не се пазят в картотеката. Може сам да съм поставил листа на бюрото си в седем и половина вечерта и да съм инструктирал секретарката да не го забелязва чак до следващата сутрин. Тя би ме послушала. Или пък може да съм наредил на чистачите да го внесат скришом същата нощ. Те също биха ме послушали. Както впрочем биха послушали и Фрьолих, която следва да е вторият ви заподозрян. Може и тя да има роднина или близък, чиито отпечатъци не се пазят никъде. Може самата тя да е замислила всичко от начало до край, за да разкрие заговора след показна акция и да си натрупа точки.
— Само дето не съм — обади се Фрьолих.
— Нито един от двама ви не е заподозрян — каза Ричър.
— А защо? — запита Стайвесънт.
— Защото Фрьолих се обърна към мен по свой личен избор, а тя все е чувала нещичко за мен от брат ми. Ти пък ни предложи да работим за теб веднага след като се запозна със служебните ни досиета. Нито ти, нито тя бихте постъпили така, ако имахте какво да криете. Рискът би бил прекалено голям.
— Може би и двамата се мислим за по-умни от вас. Ако при едно вътрешно разследване не успеете да ни изобличите, какво по-сигурно алиби и за двама ни!
Ричър поклати глава.
— И двамата не сте чак толкова тъпи, че да се надявате на това.
— Е, добре тогава.
Стайвесънт беше видимо доволен.
— Разбираме се, че става въпрос за изгарящ от завист съперник вътре в отдела. Приемаме и това, че той е използвал чистачите за оръдие на своя замисъл.
— Или тя — допълни Фрьолих.
— Къде са чистачите понастоящем? — попита Ричър.
— У дома — отговори Стайвесънт. — В безсрочен платен отпуск. Тримата живеят заедно. Мъжът е женен за едната, другата е нейна сестра. Другият екип работи извънредно, което ми струва цяло състояние.
— И какво разправят те?
— Нищо не са чули, нищо не са видели, нищичко не знаят. Не са внасяли никакъв лист хартия, не са забелязали такъв на бюрото, когато са влезли да чистят.
— Но ти не им вярваш.
Няколко безкрайни мига Стайвесънт не отговори. Пръстите му несъзнателно подръпваха маншетите на ризата. После той отново положи длани на бюрото.
— Те са благонадеждни служители — каза той. — Много ги притеснява това, че ги подозираме. Ужасно са разстроени. Дори бих казал, че умират от страх. Но заедно с това са
— С други думи, ти им вярваш.
Стайвесънт поклати глава.
— Не мога да им вярвам. Нямам право. Видяхте видеозаписа. Кой друг би могъл да подхвърли тоя лист в кабинета ми, ако не те? Някой призрак?
— Та какво ти е мнението?
— Смятам, че някой вътрешен човек, когото са познавали отпреди, ги е помолил да го направят, като им е обяснил, че е обичайна процедура за проверка на бдителността. Нещо като учебните тревоги при военните. Казал им е, че никой няма да пострада, после им е обяснил в детайли какво ще се случи, след като листът бъде открит. Казал им е за видеозаписа, за детектора на лъжата. Според мен, когато човек се чувства достатъчно спокоен, той би могъл да мине теста успешно. Ако те самите са били убедени, че не са направили нищо лошо, ако смятат, че с постъпката си само са помогнали на отдела, те биха могли да излъжат детектора.
— Ти успя ли да ги разпиташ по тия пунктове?
— Оставям това на вас — отвърна той. — Мен не ме бива много да водя разпит.
Той си тръгна също толкова внезапно, колкото бе пристигнал. Просто стана от стола си и излезе от стаята. Вратата се затвори зад него, а Фрьолих, Ричър и Нили останаха мълчаливо по местата си, облени в ярката халогенна светлина.
— Не очаквайте да ви заобичат много — предупреди ги Фрьолих. — Никой не обича следователите, особено при вътрешно разследване.
— Не държа да ме обичат — отвърна Ричър.
— Аз имам и друга работа… — обади се Нили.
— Вземи си отпуск — предложи Ричър. — Навъртай се наоколо, нека ни мразят заедно.
— Ще ми платят ли?
— Сигурна съм, че ще получите хонорар — каза Фрьолих.
Нили вдигна рамене.
— Е, какво пък! Предполагам, че моите съдружници ще бъдат впечатлени. Работя за правителството. Връщам се в хотела, ще се обадя на няколко телефона, да видим дали ще се оправят известно време без мен.
— Не искаш ли най-напред да идем да вечеряме? — попита Фрьолих.
Нили поклати глава.
— Не. Ще си поръчам храна в стаята. Вие двамата вървете.
Те поеха по тесните коридори към кабинета на Фрьолих и тя извика шофьор да закара Нили до хотела. После лично я изпрати до гаража и когато се върна, Ричър седеше зад бюрото й.
— Вие двамата гаджета ли сте? — запита тя.
— Кои ние?
— Ти и Нили.
— Що за въпрос е пък това?
— Когато й предложих да вечеряме заедно, тя сякаш се дръпна нещо.
Ричър поклати глава.
— Не, не сме гаджета.
— А не сте ли били преди? Изглеждате ми страшно близки.
— Наистина ли?
— Тя явно те харесва, ти нея също. Пък е и доста симпатична.
Той кимна.
— Наистина я харесвам. И е симпатична. Но никога не сме били гаджета.
— Защо?
— Как защо? Просто не се е получило. Нали разбираш?
