Покушението

Защото ние не сме се провалили. Празноти и пропуски има и винаги ще ги има. Те са част от работата. Тук е демокрация, така че свиквайте.

С тези думи той се облегна назад в креслото си, за да покаже, че е свършил.

— А какво ще ни кажете за конкретната заплаха? — запита Ричър.

Известно време Стайвесънт не отговори, като само клатеше глава. Лицето му се измени. Самата атмосфера в стаята вече не беше същата.

— Точно тук преставам да бъда откровен — каза накрая той. — Както ви обясних, моята откровеност е само временна. Споделяйки с вас, че изобщо има някаква заплаха, Фрьолих е извършила сериозно нарушение. На този етап ще ви кажа само, че ние получаваме много заплахи. С които се справяме. Как се справяме с тях — това вече е поверителна информация. Затова ви моля да разберете, че след като напуснете тази зала, вие се задължавате да не споделяте с абсолютно никого това, което знаете за ситуацията. Нито пък за начина, по който действаме. Аз мога да ви задължа със закон да мълчите и да ви санкционирам в случай на неспазване на забраната.

В стаята отново настъпи тишина. Ричър не каза нищо. Нили си седеше мълчаливо. Фрьолих изглеждаше разстроена. Стайвесънт си даваше вид, че изобщо не я забелязва; погледът му, отначало леко враждебен, а после замислен, се местеше между Нили и Ричър. Явно мозъкът му отново работеше на бързи обороти. Той стана и пристъпи към ниския шкаф с трите телефона. Приклекна, отвори една от вратичките и извади два жълти стенографски бележника и две химикалки. После отиде до Нили и Ричър и сложи пред тях по един бележник и една химикалка. Накрая заобиколи масата и се върна на мястото си.

— Напишете си трите имена — каза той — плюс всякакви псевдоними или прякори, както и дата на раждане, номер на социалната осигуровка, военноотчетен номер и сегашен адрес.

— Защо е всичко това? — попита Ричър.

— Правете каквото ви казвам — каза Стайвесънт.

Ричър помисли малко и взе химикалката. Фрьолих притеснено го наблюдаваше. Нили му хвърли бърз поглед, вдигна рамене и започна да пише в бележника си. След секунда Ричър я последва. Той свърши много преди нея. В данните му нямаше бащино име и сегашен адрес. Стайвесънт пристъпи зад гърбовете им и вдигна бележниците от масата. Без да каже дума повече, той се упъти към вратата, стиснал бележниците под мишница. Вратата се затвори шумно зад него.

— Сега я загазихме — каза Фрьолих. — Аз съм виновна.

— Не се безпокой — обади се Ричър. — Просто ще ни накара да подпишем декларации за конфиденциалност. Затова ни взе данните. Така поне мисля аз.

— А мен какво ли ще ме прави?

— Най-вероятно нищо.

— Ще ме понижи? Уволни?

— Той лично е разпоредил да се извърши проверката. А пък проверката ви е била нужна заради получените заплахи. Двете неща са свързани помежду си. Ние ще му кажем, че също сме направили връзката и постепенно сме те принудили да изплюеш камъчето.

— Стайвесънт като нищо ще ме понижи. Той от самото начало беше против тази проверка. Според него тя издавала липса на увереност в собствените ни сили.

— Глупости — каза Ричър. — Във войската през цялото време организирахме такива операции.

— Подобни проверки пораждат увереност, а не обратното — каза Нили. — Поне според нашия опит. По-добре да имаш вярна представа за нещата, отколкото да стискаш палци и да се надяваш на късмет.

Фрьолих не отговори и извърна очи. Минаха пет минути. После десет. Петнайсет. Ричър стана и се протегна. Пристъпи към ниския шкаф и погледът му се спря върху червения телефон. Вдигна слушалката и я долепи до ухото си. Нямаше сигнал. Той я положи обратно и се зачете в строго секретните докладни, забучени с кабарчета върху дъската за съобщения. Таванът на стаята беше нисък и халогенните лампи пареха на темето му. Той се върна на мястото си, наведе назад облегалката на стола и сложи краката си върху съседния. Погледна часовника си. Двайсет минути, откакто Стайвесънт бе излязъл от стаята.

— Какво, по дяволите, прави? — запита той на глас. — Да не ги пише собственоръчно тия декларации!

— Може би вика агентите си да ни арестуват — обади се Нили. — Ще ни тикне в затвора, за да ни затвори устата завинаги.

Ричър се прозина и после се усмихна.

— Давам му още десет минути. После си тръгваме. Ще идем да хапнем някъде.

Стайвесънт се върна на петата минута. Той пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. В ръцете си не носеше никакви книжа. Заобиколи масата, седна на мястото си и положи ръце върху плота с дланите надолу. Пръстите му потропваха върху полираната повърхност.

— Та докъде бяхме стигнали? Ричър имаше въпрос към мен, ако не се лъжа.

Ричър свали краката си от съседния стол и се извърна напред.

— Така ли? — попита той.

Стайвесънт кимна.

— Питаше ме за конкретната заплаха. Е, според мен тя е дело на вътрешен човек или пък на външен. Трета възможност няма.

— Какво, вече обсъждаме проблема ли?

— А ти как мислиш? — отвърна Стайвесънт.

— Защо? Какво се промени междувременно?

Стайвесънт не обърна внимание на въпроса.

— Ако заплахата е външна, може би не си струва да се тревожим, защото ситуацията е както при бейзбола. Да кажем, че нюйоркските „Янкис“ ще гостуват в Болтимор и отдалеч се канят да отупат „Ориолс“. От това не следва обаче, че непременно ще успеят. Едно е да се хвалиш, съвсем друго да го направиш.

Всички мълчаха.

— Нужно ми е вашето мнение — каза след малко Стайвесънт.

Ричър вдигна рамене.

— Е, добре. Според теб това наистина е външна заплаха, така ли?

— Не, според мен това са вътрешни машинации, имащи за цел да провалят кариерата на Фрьолих. Сега ме запитай какво смятам да направя по въпроса.

Ричър го погледна. Погледна часовника си. Накрая погледът му се спря на стената. Двайсет и пет минути в неделя вечер, дълбоко в административното сърце на държавата.

— Защо да те питам, като знам? — отвърна той.

— Знаеш ли?

— Сега ще наемеш двама ни с Нили да извършим вътрешно разследване.

— Така ли мислиш?

Ричър кимна.

— Ако се страхуваш от вътрешни машинации, значи ти трябва разследване. Това е ясно. А не бива да използваш собствените си хора, понеже може да попаднеш тъкмо на извършителя. Нямаш намерение да намесваш ФБР, защото не искаш да си разкриваш картите. Във Вашингтон никой не си изнася мръсното бельо навън. Следователно ти трябва външен човек. А тъкмо в момента двама такива седят точно срещу теб. Те вече са намесени, и то лично от твоята Фрьолих. Така че ти имаш две възможности: да прекратиш ситуацията, при която те са намесени, или да продължиш да ги намесваш все повече. Според мен ще предпочетеш втората възможност, защото иначе ще ти се наложи да се разграничаваш от една своя отлична служителка, която при това неотдавна си повишил. Въпросът е: можеш ли да ни използваш? Разбира се, че можеш. Та има ли по-подходящ от брата на Джо Ричър? В Отдела за финансово разузнаване Джо Ричър е нещо като светец. По тази линия си си осигурил добре задника. А също и моя. Понеже самото споменаване на Джо Ричър вдъхва доверие. От своя страна аз също бях добър военен следовател. Също и Нили. Това вече го знаеш, защото току-що провери. Предполагам, че през двайсет и петте минути, докато те нямаше, си говорил с Пентагона и с Националната служба за сигурност. Затова ти бяха нужни личните ни данни. Те са ги прекарали през компютрите и ти вече си убеден, че сме чисти. Нещо повече: аз не се съмнявам, че сведенията за нивото на нашата благонадеждност още се пазят в досиетата ни и ти вече