кутийка. Самите магнетофони бяха сивкави, невзрачни професионални машини, каквито ползват в телевизионно студио. Малкото свободни стени в тясното пространство бяха облепени с четливо изписани инструкции за свързване и работа с апаратурата; вътре беше тихо, ако не се брои дискретното мъркане на малките електромотори, които движеха лентите. В полумрака миришеше на топли електронни платки, равномерно примигваха червените, вечно сменящи се цифри на броячите.
— Системата се управлява сама — каза младежът. — Към всяка камера са свързани по четири видеомагнетофона, всяка лента е по шест часа, така че ние сменяме всички касети заедно по веднъж в денонощието, архивираме ги, съхраняваме ги в продължение на три месеца, след което ги трием за повторна употреба.
— Къде са оригиналните записи от въпросната нощ? — запита Ричър.
— Ето тук — отвърна младежът. Той бръкна в джоба си и извади връзка месингови ключета. Коленичи в тясното пространство, отключи един нисък шкаф и извади три кутии. — Това са трите касети, които презаписах на Фрьолих — каза той, все още на колене.
— Къде можем да ги прегледаме?
— Те по нищо не се различават от презаписа.
— При всяко презаписване се губят детайли — възрази Ричър. — Първото правило гласи: Винаги започвай от оригиналите.
— Добре — съгласи се човекът. — Можете да ги изгледате и тук.
Той несръчно се надигна, премести една стойка на колелца с някаква апаратура върху нея и изви един от мониторите под ъгъл, за да го виждат по-добре. Върху стойката имаше отделен видеомагнетофон и той го включи. Екранът светна в гладко сиво.
— Тия машини нямат дистанционно — обясни той. — Ще трябва да натискате копчетата.
Той подреди трите касети една върху друга по реда на записването.
— Имате ли столове тук? — попита Ричър.
Младежът излезе и след малко се върна, влачейки след себе си два въртящи се стола. Те се запънаха с колелата си за рамката на вратата и той с доста мъка ги намести един до друг пред подвижната стойка. После се огледа притеснено, сякаш не изгаряше от желание да остави двама непознати сами в своето малко царство.
— Е, аз ще чакам във фоайето — каза накрая той. — Повикайте ме, щом свършите тук.
— Как се казваш? — попита го Нили.
— Нендик — срамежливо отговори младежът.
— Разбрано, Нендик — каза тя. — Щом свършим, веднага ще те извикаме.
Той се изниза от стаичката и Ричър постави третата поред касета във видеомагнетофона.
— Забеляза ли? — каза Нили. — Тоя тип не ми огледа задника.
— Сериозно?
— Мъжете винаги ме заглеждат, когато съм с тия панталони.
— Така ли?
— Обикновено да.
Ричър не отделяше поглед от празния екран.
— Може пък да е гей — каза той.
— Ами, имаше брачна халка.
— Тогава много внимава да не те засегне. Или пък просто е уморен.
— Или пък аз вече остарявам — каза тя.
Ричър натисна клавиша за пренавиване. Моторчето тихо забръмча.
— Това е третата касета — каза той. — От четвъртък сутрин. Ще ги изгледаме отзад напред.
Лентата бързо се пренавиваше. Ричър следеше брояча и в един момент натисна клавиша за пускане. На екрана се появи празното преддверие на кабинета на Стайвесънт с вярната дата в долния десен ъгъл: четвъртък, седем и петдесет и пет сутринта. Той натисна клавиша за забързан кадър и постави лентата на пауза точно в осем, когато в кадър се появи секретарката. Ричър се намести на стола си и отново натисна клавиша за пускане. Секретарката пристъпи в квадратното помещение и закачи палтото си на закачалката. Минавайки на около метър от вратата на Стайвесънт, тя се наведе откъм предната страна на бюрото си.
— Прибира си чантата — каза Нили. — Под бюрото.
Секретарката беше около шейсетгодишна. За миг лицето й се обърна към камерата. Приличаше на възрастна бавачка на немирни деца — строга, но същевременно добродушна и мила. Тя седна тежко на стола, придърпа го напред и отвори някаква книга на бюрото си.
— Проверява си задачите в бележника — каза Нили.
Секретарката не мърдаше от стола си и четеше. После се зарови в дебела пачка служебни писма. Някои от тях прибра в чекмеджето, други подпечата с гумения печат и ги премести в левия край на бюрото.
— Погледни само колко хартия! — възкликна Ричър. — Че тук е по-зле и от армията!
Секретарката откъсна вниманието си от купчината документи само на два пъти, за да вдигне телефона. Но тя нито за миг не се отдели от бюрото си. Ричър пренави на бързи обороти лентата, докато в осем и десет в кадър се появи самият Стайвесънт. Беше облечен с тъмен шлифер, може би черен или антрацитносив. В ръката си носеше тънко куфарче. Той си свали шлифера и го постави на закачалката. Когато пристъпи към центъра на квадратното помещение, главата на секретарката се вдигна, сякаш му казваше нещо. Той постави куфарчето на бюрото, успоредно на ръба, и дори го донамести, докато остана доволен от ъгъла. Надвеси се над бюрото и поговори с нея. После кимна и без да вземе куфарчето, се упъти към вратата на кабинета си, отвори я и изчезна от кадъра. Броячът отброи четири секунди. Вратата на кабинета се отвори, главата на Стайвесънт се подаде навън и той повика секретарката.
— Намерил го е! — каза Ричър.
— Това с куфарчето е много странно — обади се Нили. — Защо го остави на бюрото й?
— Може да е имал запланувана среща — предположи Ричър. — И да го е оставил при нея, защото е знаел, че веднага ще излиза пак.
Той пренави на бързи обороти следващия един час. През това време разни хора с резки движения влизаха и излизаха от кабинета му, на два пъти се появи самата Фрьолих, после пристигна криминологичният екип и след още двайсет минути излезе от кабинета с писмото в найлонов защитен калъф. Ричър натисна клавиша за обратно движение на лентата. Събитията от цялата сутрин се занизаха пред очите му в обратен порядък. Криминологичният екип първо си тръгна, после пристигна, Фрьолих на два пъти излиза от кабинета и после пак влиза, Стайвесънт откри писмото и после пристигна на работа, следван от секретарката си.
— Сега идва скучната част — каза Ричър. — Няколко часа нищо.
На екрана застина неподвижен кадър на празното секретарско помещение, докато броячът на минутите шеметно препускаше назад. Абсолютно нищо не се случваше. Наистина, на оригиналната лента се виждаха повече детайли, отколкото на копието, което вече бяха гледали, но нямаше нищо интересно. Картината беше сивкава и мъглява, както може да се очаква от запис от охранителна камера. Едва ли можеше да получи Оскар за операторско майсторство.
— Знаеш ли какво? — обади се Ричър. — Аз цели тринайсет години работих като полицай и нито веднъж не съм открил нещо съществено на видеозапис. Нито един-единствен път.
— Нито пък аз — отвърна Нили. — А колко часове съм прекарала по този начин!
Точно в шест сутринта лентата спря, Ричър извади касетата, после пренави втората подред докрай и я пусна с образ на бързи обороти отзад напред. Броячът профуча покрай пет сутринта и вече наближаваше четири. На екрана не се случваше нищо. Квадратното помещение пред кабинета на Стайвесънт не помръдваше, празно и сиво.
— Защо точно сега вършим това? — попита Нили.
— Защото съм припрян по природа — отвърна Ричър.
— Все още искаш да печелиш точки за армията, не е ли така? Да покажеш на тия цивилни мухльовци как се работи.
— Нямам какво да им доказвам повече — каза Ричър. — Вече сме три и половина на нула.
Той се наведе напред към екрана. С усилие държеше очите си на фокус. Наближаваше четири часът по
