— Смяташ ли?
Тя кимна.
— Движат се някак си по-бавно. Сякаш се колебаят.
— Или се боят, че им предстои да извършат нещо нередно.
Той пусна записа още веднъж.
— Не знам — каза тя. — Трудно ми е да го изтълкувам. Във всеки случай това нищо не доказва. Просто субективно усещане.
Той пусна отново същия отрязък. Нямаше никаква видима разлика. Може би на влизане движенията им бяха някак по-забавени, а на излизане — по-енергични. Като че ли на влизане бяха по-уморени, отколкото на излизане. Все пак бяха прекарали вътре цели петнайсет минути, а кабинетът не беше никак голям. Пък си беше и достатъчно чист и подреден. Може би просто си бяха дали десетминутна почивка извън обсега на камерите. Чистачите не са глупави хора.
— Не знам какво да ти кажа — повтори Нили.
— Няма достатъчни и неоспорими доказателства, нали?
— Точно така. Но пък има ли друг заподозрян?
— И това няма.
Той натисна клавиша за бързо пренавиване и гледа в празния екран, докато броячът стигна осем вечерта. Секретарката стана от бюрото си, надникна в кабинета на Стайвесънт и си тръгна за вкъщи. Той върна на седем и трийсет и една, когато самият Стайвесънт си бе тръгнал преди нея.
— И така — каза той, — чистачите са го подхвърлили. Но дали по своя инициатива?
— Много силно се съмнявам.
— Тогава кой им е наредил да го направят?
Те се спряха във фоайето, намериха Нендик и го изпратиха да разтреби стаичката си. После тръгнаха да търсят Фрьолих и я завариха на бюрото й, заровена в купчина книжа, да координира по телефона завръщането на Брук Армстронг от Кемп Дейвид.
— Трябва да говорим с чистачите — каза Ричър.
— Още сега? — попита Фрьолих.
— Сега е моментът. Нощните разпити винаги дават най-добри резултати.
Тя го изгледа колебливо.
— Е, добре. Тогава да ви закарам…
— По-добре ти да не присъстваш — каза Нили.
— Как така?
— Ние сме военни следователи. Може да се наложи да ги понатупаме малко.
Фрьолих се облещи насреща й.
— Нямате право! Те са пълноправни служители на отдела, каквато съм и самата аз.
— Остави я, тя се шегува — намеси се Ричър. — Всъщност те ще се чувстват по-удобно, ако разговарят с външни лица, а не със свои началници.
— Добре де, ще ви чакам отвън. Но във всички случаи идвам с вас.
Тя приключи с телефонните разговори, подреди книжата по бюрото си и ги поведе към асансьора за подземния гараж. Те се качиха в събърбана и докато Фрьолих шофираше, Ричър подремна двайсетина минути на задната седалка. Беше смъртно уморен. Цели шест дни бе работил непрекъснато. Когато усети, че колата спря, той отвори очи и видя, че се намират в някакъв ужасен квартал с паркирани покрай бордюра ръждясали стари коли и паянтови огради. Тук-там редките улични лампи разпръскваха мътно оранжево сияние. Тротоарите вместо с плочи бяха покрити с ронещ се буренясал асфалт. На няколко преки от тях гърмеше стереоуредба на кола.
— Ето, тук е — каза Фрьолих. — На номер 2301.
Номер 2301 беше лявата половина от две долепени една до друга къщи. Ниска дъсчена постройка с две дървени врати в средата и симетрично разположени прозорци вляво и вдясно. Ниска телена ограда заграждаше нещо като затревен преден двор. Тревата беше повехнала. Не се виждаха никакви цветя, храсти или дръвчета. Но иначе дворчето беше чистичко и подредено. Нямаше разпилян боклук. Стъпалата пред входната врата бяха преметени.
— Аз ще ви чакам тук — каза Фрьолих.
Ричър и Нили слязоха от колата. В студения нощен въздух думкането се чуваше още по-отчетливо. Те влязоха през портичката в двора и по напуканата бетонна пътека стигнаха до входната врата. Ричър натисна бутона на звънеца; отвътре долетя прегракнал звън. Те зачакаха. Боси крака зашляпаха по голия под. Чу се глух метален звук, сякаш някакъв тежък предмет се хлъзна встрани по пода, след което вратата се отвори и в рамката й се появи чистачът от видеозаписа. Нямаше никакво съмнение, че е той. Те го бяха гледали с часове как ходи ту напред, ту заднишком. Беше човек на неопределена възраст, нито млад, нито стар. На ръст нито висок, нито нисък. Среден във всяко отношение и напълно обикновен. Смугъл, с високи плоски скули. Косата му беше черна и лъскава, старомодно подстригана отзад на черта. Беше облечен с памучни панталони и фланелка на отбора „Редскинс“.
— Да, моля? — каза той.
— Трябва да поговорим за инцидента в службата — обясни Ричър.
Човекът не зададе никакви въпроси. Не поиска документ за самоличност. Просто погледна Ричър в лицето и отстъпи назад, като внимателно прескочи предмета, който бе дръпнал встрани, за да отвори вратата. Оказа се градинска люлка от ярко боядисани метални тръби. В двата края имаше по една малка седалка като на детско велосипедче, а на всяка седалка беше закрепена по една пластмасова конска глава с дръжки за ръцете вместо юзда.
— Не мога да я оставя на двора пред нощта — обясни той. — Ще я откраднат.
Нили и Ричър прекрачиха люлката и пристъпиха в тесния коридор. По дължината му имаше лавици, на които прилежно бяха наредени играчки. Върху вратата на хладилника в кухнята бяха налепени детски рисунки с ярки цветове. Миришеше на готвено. От едната страна на коридора имаше дневна стая, в която седяха две смълчани уплашени жени. Бяха облечени с официалните си рокли и изглеждаха много различно от видеозаписа, на който бяха в работни униформи.
— Кажете си имената — намеси се Нили. Тонът й беше нещо средно между предразполагащо приятелски и ледено заплашителен. Ричър се усмихна вътрешно. Той добре помнеше този тон. Нили си я биваше. Никой не смееше да й възрази. Тонът й вършеше отлична работа.
— Хулио — каза мъжът.
— Анита — обади се едната жена. Ричър предположи, че тя е съпругата му, защото преди да отговори, двамата се спогледаха.
— Мария — каза другата. — Аз съм сестрата на Анита.
В дневната имаше малко канапе и две кресла. Анита и Мария направиха място на Хулио при тях на канапето. Ричър прие това за покана и седна на едно от креслата. Нили се разположи на другото. В начина, по който насядаха, имаше някаква странна симетрия — те двамата срещу другите трима, сякаш канапето беше телевизионен екран и те се готвеха да гледат телевизия.
— Ние смятаме, че вие сте подхвърлили онова писмо в кабинета — каза Нили.
Отговор не последва. Никаква реакция. Трите лица останаха безизразни. Или ако изразяваха нещо, то беше някакъв мрачен стоицизъм.
— Така ли е? — попита Нили.
Никакъв отговор.
— Децата легнали ли са си? — попита Ричър.
— Децата не са тук — отговори Анита.
— Те твои ли са или на Мария?
— Мои.
— Момичета или момчета?
— И двете са момичета.
— Къде са?
Тя не отговори веднага.
