Покушението

брояча, а нищо не се случваше. Никакви приносители на тайнствени писма не идваха отникъде.

— А може причината да работим тъкмо сега е друга продължи Нили. — Може би искаш да докажеш, че си по-добър от брат си.

— Не е нужно — каза Ричър. — Знам точно какво представляваме и той, и аз. А какво мислят останалите, просто не ме интересува.

— Какво стана с брат ти?

— Умря.

— Това и аз го знам, макар и със закъснение. Питам те, как?

— Загина. При изпълнение на служебния дълг. Малко след като аз се уволних от армията. Това стана в Джорджия, южно от Атланта. Беше убит при тайна среща с вътрешен информатор от една банда фалшификатори на пари. Ония му бяха устроили засада. Убиха го с два изстрела в главата.

— Хванаха ли извършителите?

— Не.

— Но това е ужасно!

— Не чак дотам. Защото аз ги хванах.

— И какво им направи?

— А ти какво мислиш?

— Добре де, как го направи?

— Бяха баща и син. Наемни убийци. Удавих сина в басейна, а бащата го изгорих в пожар, след като го бях прострелял в гърдите с .44-калибров „дум-дум“ куршум.

— Аха, един вид за по-сигурно.

— Поуката от цялата тази история е: не се закачайте с мен или с моите близки. Жалко, че ония двамата нямаше как да знаят това предварително.

— Някакви последици?

— Аз изчезнах скоростно от местопроизшествието и известно време се бях покрит. Не можах да отида на погребението му.

— Мръсна история.

— Човекът, с когото брат ми имаше среща, също беше убит. Бяха му разпрали корема и го бяха оставили под един надлез, докато му изтече кръвта. Имаше замесена и една жена от службата на Джо. Моли Бет Гордън, помощничката му. Нея пък я наръгаха с нож на летището в Атланта.

— Видях някъде името й; мисля, че на Стената на героите.

Ричър замълча. Видеозаписът се развиваше на бързи обороти в обратна посока. Три сутринта, после два и петдесет… два и четирийсет. На екрана не се случваше нищо.

— Цялата тая каша можеше и да се размине — каза той. — Но той сам си беше виновен.

— Прекалено строго го съдиш.

— Не бе дооценил обстановката и силите си. Ти ще се оставиш ли да ти направят засада при среща с информатор?

— Никога.

— Нито пък аз.

— Аз щях да изпипам всичко както трябва — каза Нили. Щях да пристигна три часа по-рано, да огледам терена, да изчакам, да блокирам всички подстъпи.

— А Джо не направил нищо такова. Той просто се бе заел с нещо, дето не му беше по силите. Проблемът на Джо беше, че той изглеждаше непобедим. Метър и деветдесет и пет, сто и десет килограма, мъж планина. Ръцете му бяха като лопати, като бейзболни ръкавици. Двамата физически толкова си приличахме, че ни бъркаха. Но мозъците ни работеха различно. В същината си Джо беше интелектуален тип. Душевно чист. Чак до наивност. Той просто не мислеше като престъпник. За него всичко беше като игра на шах. Обаждат му се, насрочва среща и отива дотам с колата си, сякаш е тръгнал на пазар. Сякаш мести фигурите по шахматната дъска. И през ум не му минава, че някой може просто да ритне дъската и да му разпилее цялата комбинация.

Нили не отговори. Лентата продължаваше неумолимо да се движи назад. На екрана не се случваше нищо. Квадратното помещение си стоеше неподвижно, притъмнено и пусто.

— Известно време ме беше яд на него, че прояви такава немарливост — каза Ричър. — Но после си помислих, че не мога да го виня за това. За да бъде внимателен, човек най-напред трябва да знае за какво точно да внимава. А Джо нямаше как да го знае. Той просто не гледаше по този начин на нещата.

— Е, и?

— И сега си мисля, че мен ме е яд, задето не отидох да свърша работата вместо него. — Той поклати глава. — Не се бяхме виждали цели седем години. Аз дори нямах представа къде е. Той нямаше представа къде съм. Но някой като мен би бил в състояние да му помогне. Стига да го беше помолил.

— Прекалено горд ли беше?

— Не, прекалено наивен. Това е всичко.

— Дали изобщо е можел да реагира? Искам да кажа, в момента на засадата.

Ричър направи гримаса.

— Мисля, че ония са били доста добри. На средно оперативно ниво по нашите стандарти. Може би е имало възможност за реакция. Но явно е ставало въпрос за части от секундата. В такива моменти се действа по инстинкт. А пък на Джо инстинктите му бяха притъпени от интелекта. Той винаги имаше нужда от време за размисъл. Сигурно и тогава е спрял, за да помисли. И това го е накарало да изглежда страхливец в очите на убийците си.

— Наивник и страхливец — повтори Нили. — Само дето колегите му не споделят това мнение.

— Сред тях Джо може да е изглеждал като някакъв безразсъден храбрец — отвърна Ричър. — Всичко е относително.

Нили се размърда на стола си, загледана в екрана.

— Скоро ще стане полунощ — каза тя. — Часът на вещиците.

Броячът тъкмо бе отмерил дванайсет и половина и с бърза скорост наближаваше дванайсет. В квадратното помещение цареше спокойствие. После, в дванайсет и шестнайсет минути, чистачите нахълтаха на заден ход от мрака на коридора. Ричър ги проследи с поглед, докато в дванайсет и седем също на заден ход влязоха в кабинета на Стайвесънт. После той пусна лентата с нормална скорост напред и внимателно ги наблюдава, докато излязоха от кабинета и почистиха стаята на секретарката.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Изглеждат съвсем нормално — отвърна тя.

— Ако току-що бяха оставили оня документ вътре, дали щяха да бъдат толкова спокойни?

Те наистина не бързаха. Не изглеждаха особено притеснени, развълнувани или уплашени, не се оглеждаха потайно наоколо. Просто си вършеха работата — бързо и ефикасно. Ричър отново пусна лентата назад, докато тя закова точно на дванайсет в полунощ. Извади касетата и постави на нейно място първата поред. Превъртя я до края и след това я пусна в забързан кадър назад до момента, в който чистачите влязоха в кадър малко преди единайсет и петдесет и две минути. После пусна лентата да върви нормално и в момента, когато лицата им се виждаха ясно, я постави на пауза.

— Та къде е скрит листът според теб? — попита той.

— Както предположи и Фрьолих, може да е на най-различни места — отвърна Нили.

Той кимна. Колежката му беше права. Под дрехите си и в отделенията на количката те спокойно можеха да носят скрити една дузина писма.

— Изглеждат ли ти разтревожени? — попита той.

Тя вдигна рамене.

— Пусни лентата. Да ги видим как се движат.

Той ги пусна да ходят напред. Те се насочиха направо към вратата на Стайвесънт и изчезнаха от полезрението точно в момента, когато броячът показваше единайсет и петдесет и две.

— Я още веднъж отначало — каза Нили.

Той пусна още веднъж същия отрязък от записа. Нили се облегна назад и притвори очи.

— Нивото им на енергичност е леко различно в сравнение с това на излизане — отбеляза тя.