Покушението

— У братовчеди.

— Защо?

— Защото работим нощем.

— Не ви остава много да работите — каза Нили. — Не вярвам някой да ви вземе на работа оттук нататък, освен ако не си кажете всичко.

Никакъв отговор.

— Край на социалните осигуровки, на здравните…

Никакъв отговор.

— Може като нищо да ви тикнат и в затвора.

Тишина.

— Каквото има да става, ще стане — каза накрая Хулио.

— Някой помоли ли ви да подхвърлите онова там? Някой от службата?

Никакъв отговор.

— Някой извън службата?

— Не сме внасяли никакво писмо.

— А какво правихте тогава? — попита Ричър.

— Чистихме. Това ни е работата.

— Доста време се забавихте вътре.

Хулио погледна жена си, сякаш забележката го озадачи.

— Гледахме видеозаписа — добави Ричър.

— Знаем, че има камери и ни записват — каза Хулио.

— Всяка вечер едно и също ли правите?

— Така трябва.

— Всяка вечер еднакво дълго ли оставате в кабинета?

Хулио вдигна рамене.

— Ами сигурно.

— Да не си почивате вътре?

— Не, чистим.

— Всяка вечер по един и същ начин ли?

— Всичко е едно и също. Освен ако някой не е разлял кафе или не е оставил много боклук. Тогава може да се позабавим.

— Онази нощ имаше ли нещо такова в кабинета на Стайвесънт?

— Не — каза Хулио. — Стайвесънт е много подреден.

— Да, но онази вечер се забавихте твърде много в кабинета му.

— Не повече от обикновено.

— Всеки път в една и съща последователност ли чистите?

— Ами да. Първо минаваме с прахосмукачката, после бършем прах, прибираме боклука от кошчето, подреждаме това-онова и минаваме на следващата стая.

Настъпи мълчание. Чуваше се далечното думкане на автомобилната стереоуредба, доста приглушено от стените на къщата.

— Е, добре — каза Нили. — Слушайте сега. На записа се вижда, че само вие влизате в кабинета. После на бюрото има писмо. Според нас вие сте го поставили там, понеже някой ви е накарал. Може да са ви казали, че е шега или номер. Може да са ви уверили, че в това няма нищо лошо. И наистина няма нищо лошо. Никой не е умрял от това. Но ние сме длъжни да знаем кой ви е накарал. Това също е част от играта. Ние сме длъжни да открием автора. И вие трябва да ни помогнете, защото иначе играта приключва и ние оставаме с убеждението, че вие сами сте написали писмото. А това вече не е хубаво. Много е лошо даже. Защото в писмото се съдържа заплаха за живота на новоизбрания вицепрезидент на Съединените щати. А за такива работи се ходи в затвора.

Никаква реакция. В стаята отново настъпи мълчание.

— Ще ни уволнят ли? — запита Мария.

— Вие май не чувате какво ви говоря — каза Нили. — Направо ще ви тикнат в затвора, освен ако не ни кажете кой ви накара.

Лицето на Мария беше неподвижно, сякаш издялано от камък. Също и лицето на Анита и на Хулио. Каменни лица, безизразни очи, стоически маски на хилядолетно примирение: рано или късно реколтата все ще се провали.

— Хайде да си ходим — каза Ричър.

Двамата станаха и се упътиха по коридора към изхода. Прекрачиха люлката и излязоха навън в студената нощ. В мига, в който се качиха на събърбана, видяха Фрьолих да затваря капачето на мобилния си телефон. В погледа й се четеше паника.

— Какво има? — извика Ричър.

— Получило се е още едно — каза тя. — Преди десет минути. Много по-лошо от досегашните.

6

То ги очакваше в средата на продълговатата маса в заседателната зала. Наоколо вече се бе събрала неголяма тълпа. Халогенните крушки на тавана го осветяваха идеално. Върху масата лежеше кафяв канцеларски плик, стандартен, двайсет и два на трийсет сантиметра, с метална закопчалка и разрязано по ръба капаче. А до него — единичен лист хартия, формат А4, също стандартен. С осем напечатани думи: Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава. Посланието беше разделено на два реда, центрирани симетрично, малко над средата на листа. Не се виждаше нищо друго. Събралите се служители го гледаха мълчаливо. Младежът с костюма от рецепцията си проби път през тълпата и заговори Фрьолих:

— Аз пипах плика отвън. Не съм докосвал писмото. Просто го изсипах на масата.

— Как пристигна? — запита тя.

— Пазачът на гаража отишъл до тоалетната. Когато се върнал, то било на масичката в будката му. Той веднага се качи и ми го донесе. Така че и неговите отпечатъци сигурно са на плика.

— Кога точно стана това?

— Преди около половин час.

— Какво прави пазачът, когато трябва да се отлъчи от поста? — попита Ричър.

В стаята настана тишина. Всички глави се обърнаха по посока на непознатия глас. Младежът от рецепцията го изгледа свирепо: Кой, по дяволите, си пък ти?! После срещна погледа на Фрьолих, вдигна рамене и послушно отговори:

— Заключва бариерата в долно положение. Това е. После бегом до тоалетната, свършва си работата и пак бегом се връща. По два, може би три пъти на смяна. Човекът виси там по осем часа…

Фрьолих кимна.

— Никой не го обвинява. Повикахте ли криминологичен екип?

— Чакахме вас.

— Добре, оставете писмото на масата, никой да не го докосва. Опразнете стаята.

— Има ли охранителна камера в гаража? — запита Ричър.

— Има.

— Веднага повикайте Нендик да ни донесе касетата от тази вечер!

Нили изви врат, за да прочете още веднъж написаното.

— Доста красноречиво звучи, не мислите ли? Пък и това неумолимо някак си обезсмисля довода, че става въпрос за предсказание, а не за неоспорим факт. Това си е явна заплаха, ако питате мен.

Фрьолих кимна.

— Правилно си го схванала — отвърна тя. — Ако досега можеше все пак да се допусне, че някой се е пошегувал, изведнъж играта силно загрубя.

Тя изрече последното високо и ясно; Ричър, който веднага схвана мисълта й, внимателно оглеждаше