— Предполагам, че да.
— Във всеки случай не виждам теб какво те засяга. Ти си бивше гадже на брат ми, не мое. Аз дори не знам как се казваш.
— Ем И.
— Марта Ивлин? Милдред Илайза?
— Да вървим — каза тя. — Да вечеряме. У нас.
— У вас?!
— В тоя град не можеш да намериш свободна маса в неделя вечер. Пък и във всеки случай не мога да си позволя да те водя на ресторант. Освен това още пазя някои от нещата на Джо. Може да ги дам на теб.
Тя живееше в малка, добре отоплена къщичка на неугледна улица отвъд река Анакостия, в близост до военновъздушната база „Болият“. Кварталът беше такъв, че човек можеше само да си дръпне завесите и да се опита да забрави къде се намира. Мястото й за паркиране беше отпред на улицата, а къщата беше с дървена входна врата, — от която през малко антре се влизаше направо в дневната. Отвътре беше обзаведена удобно и доста уютно. Дъсчен под, килим, старинни мебели. Малък телевизор с кутия на кабелния декодер. Лавица с книги, мини стереоуредба с няколко десетки диска, подпрени отстрани. Радиаторите бяха надути докрай; Ричър си свали якето и го сложи на облегалката на един стол.
— Бих предпочела да не е вътрешен човек — каза Фрьолих.
— Това все пак е по-добре от реална външна заплаха.
Тя кимна и пристъпи към задната част на стаята, където сводеста врата водеше към неголяма кухня с висок барплот. Огледа се нерешително наоколо, сякаш за пръв път виждаше собствените си шкафове и домакински уреди и се чудеше за какво ли могат да служат.
— Защо не си поръчаме китайско? — предложи Ричър.
Фрьолих свали сакото си, сгъна го на две и го положи върху едно от високите столчета.
— Като че ли си прав — отвърна тя.
Отдолу беше по бяла блуза, която без сакото изглеждаше мека и женствена. Кухнята беше осветена с обикновени, не много силни крушки, чиято светлина учтиво скриваше малките бръчици по кожата й, които се виждаха на ярките халогенни лампи в офиса. Той я гледаше и си представяше какво в нея е привлякло брат му преди осем години. От едно чекмедже тя измъкна меню на китайски ресторант, набра номера и направи поръчка. Кисело-лютива супа и пиле по сечуански за двама.
— Нали нямаш нищо против? — попита го тя.
— Не ми казвай! Същите ястия, които е обичал Джо навремето. Познах ли?
— Някои от нещата му са още при мен — отвърна тя. — Ела да им хвърлиш един поглед.
Тя го поведе през малкото антре по стълбите към втория етаж. В предната част на къщата се намираше стаята за гости. Към нея имаше дълбок килер. Когато тя отвори вратата, вътре автоматично се запали електрическа крушка. Килерът беше пълен с всевъзможни ненужни вещи, но на металната релса висяха цяла редица костюми и ризи, още в найлоновите калъфи от химическото чистене. Найлонът беше пожълтял и станал чуплив от годините.
— Всичките са негови — каза тя.
— Оставил ги е при теб? — попита в недоумение Ричър.
Тя докосна ръкава на едно от саката през найлона.
— Все си мислех, че ще дойде да си ги вземе — каза тя. — Но той не дойде. Цяла година. Сигурно не са му трябвали.
— Може да е имал и други костюми.
— Имаше общо две дузини, ако не се лъжа.
— Какъв човек може да има двайсет и четири костюма?
— Джо беше голямо конте — отвърна тя. — Сигурно си спомняш.
Той не отговори. Онзи Джо, когото бе запомнил, имаше само чифт къси панталони и една тениска. Зимно време и едно подплатено яке в цвят каки. А когато студът ставаше непоносим, можеше да добави отгоре и поизносена шуба. Това беше целият му гардероб. На погребението на майка им Джо беше в официален черен костюм, за който Ричър си бе помислил, че е взет под наем. Но явно не е било така. Може би кариерата му във Вашингтон го бе направила нов човек.
— Вземи ги всичките — каза Фрьолих. — Те ти принадлежат по право. Ти си най-близкият му роднина.
— Май наистина е така — съгласи се той.
— Има и една кутия — добави тя. — С разни неща, които така и не дойде да си прибере.
Ричър проследи погледа й и на пода на килера видя кашон със затворени капаци.
— Разкажи ми за Моли Бет Гордън — помоли той.
— Какво да ти разкажа?
— След като загинаха, аз си помислих, че между тях може да е имало нещо.
Тя поклати глава.
— Бяха много близки, това е несъмнено. Но същевременно работеха заедно. Тя му беше помощничка. А Джо никога не ходеше с момичета от службата.
— Вие двамата защо се разделихте? — попита той.
В това време звънецът на долния етаж иззвъня. В неделната тишина звукът му отекна неочаквано силно.
— Вечерята — каза Фрьолих.
Двамата слязоха и смълчани вечеряха заедно на кухненската маса. Чувстваха се странно близо един до друг, а същевременно далечни. Като неволни спътници по време на презокеански полет. Нещо ги свързваше и същото нещо ги разделяше.
— Можеш да спиш тук тази нощ — каза тя. — Ако искаш.
— Не съм освободил стаята си в хотела.
— Освободи я още утре и се пренеси тук за постоянно.
— Ами Нили?
Тя помисли за миг. После каза:
— Ами да се пренесе и тя, ако иска. На третия етаж има още една спалня.
— Добре — отвърна той.
След като вечеряха, той изхвърли пластмасовите кутии от храната в боклука, изплакна чиниите и зареди миялната машина. В това време звънна телефонът. Тя отиде в дневната да отговори. Забави се доста, после се върна.
— Беше Стайвесънт. Имаш официално разрешение да започваш работа.
Той кимна.
— Обади се тогава на Нили в хотела и й кажи да се размърда.
— Още сега? — Тя го изгледа изумена.
— Който действа навреме, печели — каза той. — Аз така мисля. Кажи й да ме чака пред хотела след трийсет минути.
— Откъде смяташ да започнете?
— От видеозаписа — отвърна той. — Искам да изгледам касетите още веднъж. Искам и да се запозная с този, който отговаря за тази дейност.
Трийсет минути по-късно те взеха Нили, която ги чакаше на тротоара пред хотела. Беше се преоблякла в черен костюм с късо сако. Панталоните й прилепваха плътно по бедрата. Като я видя в гръб, Ричър си каза, че никак не й стоят зле. Той забеляза, че и Фрьолих направи същата констатация, но си замълча. Тя шофира мълчаливо през петте минути от обратния път до сградата на тайните служби. После се насочи право към кабинета си, като остави Ричър и Нили при агента, който отговаряше за охранителните видеозаписи. Той беше дребен, хилав и притеснителен младеж, облечен спортно, тъй като го бяха извикали да се яви по спешност в службата. Явно още не се бе опомнил и не знаеше какво се иска от него. Той ги заведе в малка стаичка, натъпкана от пода до тавана със стотици видеокасети, всяка в отделна пластмасова
