На стените имаше огромни релефни мраморни плочи в класически стил. Те застанаха пред една от тях с надпис:
— Това е нашата последна почит към Джо — каза Фрьолих.
Ричър вдигна поглед към името на брат си, изсечено с едри правилни букви в мрамора. Всяка буква беше около пет сантиметра висока и позлатена отвътре. Мраморът изглеждаше хладен на допир, с тънки жилки и едва забележими петънца. В съзнанието му изплува лицето на Джо като двайсетгодишен — на семейната трапеза, вечно нащрек, с бърз и остър ум; Джо, който винаги пръв разбираше всяка шега, а последен разтягаше устни в усмивка. Джо, който напуска поредния семеен „дом“ — в случая едно стандартно казармено бунгало някъде в тропиците, с прилепнала от пот риза и с раница на гърба; Джо, крачещ към пистата и чакащия самолет, който след минути ще го понесе на петнайсет хиляди километра от базата, към Военната академия Уест Пойнт. Джо, застанал до гроба на майка им, когато за последен път го бе видял жив.
Ричър познаваше и Моли Бет Гордън — последното име от плочата. Бяха се запознали петнайсет секунди преди тя да загине. Беше интелигентна, енергична, русокоса и млада — не толкова различна от Фрьолих.
— Това тук не е Джо — каза той. — Нито пък Моли Бет. Това са просто имена.
Нили му хвърли бърз поглед отстрани. Фрьолих не каза нищо и ги поведе обратно към малкото фоайе с единствения асансьор. Качиха се три етажа нагоре и попаднаха в един напълно различен свят. С окачени тавани, тесни разклонени коридори и допълнителни леки прегради, помещението приличаше на всеки административен комплекс по света. Стерилно, звукоизолирано, с бял линолеум и сивкав мокет, с насочени халогенни лампи и офиси, преградени на индивидуални кабинки. Навсякъде примигваха екрани на компютри, приглушено звъняха телефони, факсове бълваха купища хартия, мъркаха модеми, проскърцваха твърдите дискове и тихо бръмчаха охлаждащите вентилатори на компютрите. От входната врата се влизаше в малка рецепция. Зад гишето седеше млад мъж, стиснал телефонна слушалка между бузата и рамото си, и съсредоточено си записваше нещо в бележника. Когато минаха покрай него, той едва вдигна глава, кимна им разсеяно и продължи да пише.
— Това е дежурният — обясни Фрьолих. — Редуват се на три смени, така че тук има денонощна охрана.
— Това ли е единственият вход? — попита Ричър.
— Има и аварийно стълбище откъм задната страна на сградата — отвърна Фрьолих. — Но да не избързваме. Виждаш ли камерите? — Тя посочи с пръст тавана. На всички ключови места бяха разположени миниатюрни охранителни камери, така че нито един ъгъл да не остане непокрит. — Не ги забравяй — допълни тя.
После ги поведе навътре в комплекса и след няколко завоя вляво и вдясно стигнаха до задната част на сградата.
Озоваха се в тесен и дълъг коридор, който водеше до широко квадратно помещение без прозорци. Край страничната стена беше разположен секретарски кът с работно място за един човек — бюро с няколко кантонерки и открит шкаф с папки и класьори за документи. На стената имаше портрет на досегашния президент, а в далечния ъгъл до закачалката за дрехи — националното знаме на Съединените щати. Толкова. Всичко беше идеално подредено. Нямаше нищо излишно. Зад секретарското бюро имаше авариен изход. Върху масивната дървена врата беше залепен пластмасов стикер със зелена бягаща човешка фигура. А над изхода се виждаше охранителна камера. Немигащото й стъклено око оглеждаше помещението. В срещуположната стена имаше една-единствена врата без отличителни знаци. Беше затворена.
— Това е кабинетът на Стайвесънт — каза Фрьолих.
Тя отвори вратата и ги въведе вътре. Натисна едно копче и стаята се обля в ярка халогенна светлина. Беше сравнително малка. Във всеки случай доста по-малка от квадратното преддверие. Имаше един прозорец с вертикални щори от плътен бял плат, пуснати за през нощта.
— Този прозорец отваря ли се? — попита Нили.
— Не — отвърна Фрьолих. — Освен това той гледа към Пенсилвания Авеню, тъй че и да се отваряше, все тая. Ако някой се опита да се изкачи по въже отвън до третия етаж, все ще го забележат.
Огромно бюро с горен плот от сивкав композитен материал доминираше цялото пространство. Отгоре нямаше абсолютно нищо. Зад него, точно в средата откъм дългата му страна, прилежно беше прибран въртящ се стол, тапициран с естествена кожа.
— Тоя човек няма ли телефон? — попита Ричър.
— Държи си го в чекмеджето — обясни Фрьолих. — Много обича бюрото му да е чисто.
Край стената имаше малки шкафчета, облицовани със същия сивкав материал като плота на бюрото. Имаше и два кожени стола за посетители. Извън това нищо друго. Помещението беше изчистено от всичко излишно. От пръв поглед се виждаше, че неговият обитател е човек на реда.
— И така — подхвана Фрьолих, — заплахата по пощата пристигна в понеделника на първата седмица след изборите. После, в сряда вечерта, Стайвесънт си тръгва от работа около седем и трийсет. Секретарката му остава още около половин час и също си отива. Преди това надниква за миг в кабинета, както винаги за да се убеди, че всичко е наред. Тя твърди, че бюрото му било чисто. Щеше все пак да забележи, ако е имало нещо. Един лист хартия върху празно бюро се набива в очи, нали така?
Ричър кимна. Бюрото на Стайвесънт беше чисто като палуба на боен кораб преди инспекция на адмирала. Върху такова бюро не лист хартия — прашинка щеше да се набива в очи.
— В осем часа сутринта в четвъртък секретарката пристига на работа — продължи Фрьолих. — Сяда си направо на бюрото и започва да работи. Изобщо не й хрумва да отвори вратата към кабинета на Стайвесънт. В осем и десет се появява и самият той. Облечен е с шлифер, в ръката си носи куфарче. В преддверието съблича шлифера и го поставя на закачалката. Секретарката го заговаря, той поставя куфарчето изправено върху бюрото й и двамата известно време се съветват за нещо. После той отваря междинната врата и си влиза в кабинета. В ръцете си не държи нищо. След около пет секунди излиза и вика секретарката. И двамата твърдят, че в този момент листът е бил вече на бюрото му.
Нили опипа с поглед кабинета, вратата, бюрото, разстоянието между вратата и бюрото.
— Това само техни твърдения ли са? — запита тя. — Няма ли видеокамери, които да записват всичко?
— Има, разбира се — отвърна Фрьолих. — Всяка камера записва на отделна касета. Аз лично прегледах записа и всичко съвпада.
— Следователно, освен ако двамата не са се наговорили да се прикриват взаимно, нито един от тях не е оставил листа на бюрото.
Фрьолих кимна.
— И аз мисля същото.
— А кой тогава? — попита Ричър. — Какво още се вижда на записа?
— Чистачите — отвърна Фрьолих.
Тя ги поведе обратно към своя кабинет и от чекмеджето на бюрото извади три видеокасети. На етажерката до стената, между принтера и факса, имаше малък телевизор „Сони“ с вграден видеокасетофон.
— Това са копия — каза тя. — Оригиналните касети се съхраняват под ключ. Те се сменят точно под час и всяка трае по шест часа. От шест сутринта до дванайсет на обяд, от дванайсет до шест вечерта, после до полунощ, от полунощ до шест сутринта и пак отначало.
Фрьолих изрови дистанционното от едно чекмедже и включи телевизора. Постави първата касета. Механизмът прищрака, избръмча и на екрана се появи неясна картина.
— Този запис е от шест до дванайсет в сряда вечер — каза тя.
Образът беше малко мътен и зърнест, но предметите на екрана се различаваха достатъчно добре.
