— А тя има ли
— Ти никога ли не си разговаряла с някого, с когото не си имала право да говориш?
Нили направи гримаса.
— Е, случвало се е. С теб например.
— Както и аз с теб, което беше още по-лошо, защото ти нямаше офицерски чин.
— Нали каза, че командирски качества не са ми липсвали?
— В това няма съмнение — повтори той, като гледаше надолу към спрялата кола. — Е, какво чака сега?
— В ръката й има телефон. Звъни на някого.
Телефонът в стаята иззвъня.
— Явно на нас — отбеляза Ричър и вдигна. — Още сме тук — каза той, вече в слушалката. После мълча няколко секунди. — Добре.
— Качва ли се? — попита Нили. Той кимна и се върна до прозореца точно когато Фрьолих излизаше от колата си. В ръката си държеше кафяв плик. Тя пресече тротоара и изчезна от полезрението му. След две минути чуха приглушения звън на асансьора, който спря на техния етаж. След още двайсет секунди на вратата се почука. Ричър отвори, Фрьолих влезе и спря нерешително по средата на стаята. Погледна първо Нили, после него.
— Може ли да поговорим за минута насаме? — попита тя.
— Няма нужда — отвърна той. — Моят отговор е: да.
— Та ти още не знаеш какъв е въпросът!
— Ти ми имаш доверие, защото навремето си имала доверие на Джо, който пък имаше доверие на мен. С това цикълът се затваря. Сега вероятно ще ме питаш дали аз имам доверие на Нили, и отговорът отново е: да, така че и този въпрос е приключен. Аз й вярвам, следователно и ти можеш спокойно да й се довериш.
— Ами добре тогава — кимна Фрьолих. — С това наистина отговори на въпроса ми.
— Сега си свали сакото и се разполагай. Искаш ли още кафе?
Фрьолих съблече сакото си и го хвърли на леглото. После пристъпи към масата и сложи плика върху нея.
— Да, още малко ще ми се отрази добре.
Ричър позвъни и поръча голяма кана кафе с три чаши, без нищо друго.
— Досега съм ти казала само половината от истината — започна Фрьолих.
— Така си и знаех — отвърна той.
Тя поклати извинително глава и вдигна плика от масата. Отвори го и измъкна отвътре прозрачен найлонов калъф.
— Това е фотокопие на нещо, което получихме по пощата — обясни тя и го хвърли на масата.
Ричър и Нили придърпаха столовете си напред. Найлоновият калъф беше стандартен размер — от тези, в които се класират важни документи, за да не се пипат с ръце. Вътре имаше цветна снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, на която се виждаше бял лист хартия, положен върху дървена повърхност, вероятно на бюро. Отстрани имаше мащабна линийка. Листът изглеждаше със стандартен канцеларски формат А4. Два-три сантиметра над средата му, центрирано, бяха написани три думи: Ти ще умреш. Буквите бяха ясно очертани, получерни, очевидно принтирани от компютър.
В стаята настана мълчание.
— Кога се получи това? — попита най-сетне Ричър.
— В първия понеделник след изборите — отвърна Фрьолих. — С препоръчана поща.
— Адресирано лично до Армстронг?
Тя кимна.
— До кабинета му в Сената. Той самият обаче още не го е виждал. Ние задължително отваряме всякаква кореспонденция от частни лица до охраняваните от нас обекти, после им предаваме онова, което сметнем за подходящо. В този случай, както можеш да се досетиш, не счетохме за нужно да му го предадем. Какво ще кажете?
— Ами според мен две неща — отвърна Ричър. — Първо, написаното е истина.
— Не и ако можем да го предотвратим.
— Как, като откриете тайната на безсмъртието ли? Всички ще умрем, Фрьолих. И аз, и ти в това число. Може да доживеем и до сто години, но че няма да живеем вечно, това е сигурно. Така че, технически погледнато, това писмо не съдържа заплаха, а неоспорим факт.
— Което повдига един въпрос — намеси се Нили. — Дали подателят наистина е толкова умен, че нарочно е формулирал фразата точно по този начин.
— С каква цел?
— За да се отърве от углавно преследване, ако го заловим. Него или нея. За да може да каже: вижте какво, това не е никаква заплаха, това си е неоспорим факт.
Фрьолих я изгледа. В погледа й освен учудване се четеше и значителна доза респект.
— Ще стигнем и дотам — каза тя. — Освен това сме почти сигурни, че подателят е мъж, а не жена.
— Откъде знаете? — запита Нили.
— И дотам ще стигнем — повтори Фрьолих.
— А защо сте толкова притеснени? — запита Ричър. — Това е вторият ми въпрос. Във всеки случай тия големци получават заплашителни писма с чували.
Фрьолих кимна.
— Средно по няколко хиляди годишно — отвърна тя. — В огромната си част обаче те са адресирани до президента. Твърде необичайно е подобно писмо да пристигне по пощата до вицепрезидента. Освен това повечето са написани на откъснати кой знае откъде листове хартия, с молив, пълни са с правописни грешки, зачерквания и прочие. С други думи, все с нещо са сбъркани. Докато това не е. Това писмо е толкова изрядно, че веднага се набива в очи. Ние доста се взирахме в него.
— Откъде е пуснато?
— От Лас Вегас — отвърна Фрьолих. — Което не ни помага особено. От всички американски градове най-големият брой временно пребиваващи са в Лас Вегас. Там просто се събират хора от всички краища на страната.
— Сигурни ли сте обаче, че подателят е американец?
— Тук мога да се позова единствено на статистиката. Досега никога не сме получавали писмена заплаха от чужденец.
— При това не смятате, че е жител на Лас Вегас?
— Малко вероятно е. По-скоро е отишъл дотам специално за да пусне писмото.
— Защо? — попита Нили.
— Цялата криминологична експертиза сочи човек, невероятно предпазлив и педантичен във всяко отношение.
— Например?
— Ти занимавала ли си се с криминалистика? Във военната полиция това ли ти беше специалността?
— Специалността на Нили е извиване на вратове — отвърна Ричър вместо нея. — Но бих казал, че поназнайва и някои други работи.
— Не му обръщай внимание — каза Нили. — Специализирала съм шест месеца в лабораториите по криминология на ФБР.
Фрьолих кимна.
— Тъкмо там изпратих това за анализ — каза тя. — Те разполагат с много по-добра техническа база от нас.
На вратата се почука. Ричър стана от мястото си и погледна през шпионката. Беше момчето с поръчката. Голяма кана, три чашки, захлупени върху три чинийки, без захар и мляко, само с една червена роза в тясна порцеланова вазичка. Ричър отвори вратата, пое подноса и го занесе до масата. Фрьолих премести снимката, за да му направи място. Нили обърна чашките с дъната надолу и наля кафе за тримата.
— И какво казаха от ФБР? — попита тя.
