— Уморена ли си?
— Като куче. Хем се съдрахме от работа, хем провалихме деня на тази нещастна жена.
— Какво мислиш за нея?
— Намирам я за симпатична. Но както й казах, нагърбила се е с невъзможна задача. С която, между другото, се справя доста добре въпреки всичко. Не мисля, че някой друг би могъл да направи нещо повече. Предполагам, че и тя го съзнава, макар че се разкъсва отвътре, задето не може да гарантира сто процента успеваемост, а трябва да се задоволи с деветдесет и четири.
— Съгласен съм.
— Какъв е тоя Джо, за когото спомена?
— Старо гадже.
— Познаваш ли го?
— Брат ми. Тя ходела с него.
— Кога?
— Разделили се преди шест години.
— Що за човек е?
Ричър седеше с поглед, вперен в пода. Нещо не му позволи да поправи
— Като мен, но много по-възпитан.
— Може пък и на теб да ти излезе късметът. Възпитанието не е добродетел, която много се цени в днешно време. Пък и за една девойка винаги е забавно да събере целия комплект.
Ричър не отговори. Двамата се умълчаха.
— Е, добре, аз тръгвам — каза тя след малко. — Връщам се в Чикаго. В реалния свят. Но преди това искам да ти кажа, че ми беше приятно да работим заедно, както винаги.
— Лъжкиня!
— Защо, истината ти казвам!
— Ами не си тръгвай тогава. Залагам десет срещу едно, че тя до един час ще се върне.
Нили се усмихна.
— Защо, за да те покани на среща ли?
Ричър поклати глава.
— Не, за да ни каже какъв е истинският й проблем.
4
Фрьолих отвори вратата на своя събърбан, хвърли папките на седалката до себе си и запали двигателя. Без да вдига крак от педала на спирачката, тя извади мобилния телефон от чантата си и отвори капачето му. Набра цифра по цифра номера на Стайвесънт и се спря с пръст върху клавиша за връзка. Апаратът в ръката й зачака търпеливо с номера на търсения абонат, изписан върху малкия зелен дисплей. Тя седеше неподвижно, вперила поглед далеч напред през стъклото, бореща се сама със себе си. Погледна чакащия телефон в дланта си, после отново вдигна очи. Пръстът й не се отделяше от клавиша за връзка, но и не го натискаше. Накрая тя рязко затвори капачето и положи телефона върху папките на седалката. Постави лоста на автоматичната скоростна кутия на директна и натисна газта. Колата се отдели от бордюра, гумите изсвистяха. Тя сви вляво и се насочи към офиса си.
Келнерът се върна, за да прибере подноса и чашите. Ричър свали якето си и го закачи в гардероба, после издърпа тениската си от колана на джинсите.
— Ти гласува ли на изборите? — запита го Нили.
Той поклати глава.
— Нямам адресна регистрация. А ти?
— Разбира се — каза тя. — Аз винаги гласувам.
— За Армстронг ли?
— Никой не гласува за вицепрезидент, знаеш. Освен може би семейството му.
— Искам да кажа, за тази кандидатпрезидентска двойка ли гласува?
Тя кимна.
— Да. И ти ли щеше да гласуваш за тях, ако имаше право?
— Може би — отвърна той. — Ти беше ли чувала за Армстронг преди изборите?
— Всъщност, не — отвърна тя. — Аз се интересувам донякъде от политика, но не чак дотам, че да мога да ти изредя наизуст всичките сто сенатори.
— А би ли се кандидатирала за изборен пост?
— За нищо на света. Не обичам да бъда център на вниманието, Ричър. В армията бях сержант и си оставам такава по душа. Никога не са ме блазнели генералски лампази.
— Във всеки случай качества на командир не ти липсваха.
Тя вдигна рамене и се усмихна.
— Може би. Това, което ми липсваше обаче, беше желание. А има и още нещо. Един сержант има доста власт. Повече, отколкото предполагаш.
— О, знам това — каза той. — Повярвай ми, че го знам.
— Тя няма да се върне, ако питаш мен. Ние с теб можем да си седим тука и да си приказваме, докато изпусна всички полети за Чикаго, но тя няма да се появи повече.
— Напротив, ще се върне.
Фрьолих паркира събърбана в подземния гараж и се запъти нагоре към кабинета си. Президентската охрана не признаваше почивни дни, но все пак неделята беше донякъде различна. Хората се обличаха сякаш по-небрежно, във въздуха се усещаше спокойствие, телефоните звъняха по-нарядко. Някои хора си седяха през целия ден у дома.
Тя затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и издърпа едно чекмедже. Извади нещата, които й бяха нужни, и ги напъха в голям кафяв плик. После отвори папката с отчетените разноски на Ричър и преписа общия сбор на първата страница в жълтия си стенографски бележник. Включи машината за нарязване на документи и прекара през нея цялата папка, лист по лист, след което стори същото с папката с препоръките и шестте цветни снимки. Дори картонените корици на папките не бяха пощадени. Накрая разбърка с две ръце тънките лентички в кошчето. Изключи машината, грабна кафявия плик и закрачи обратно към гаража.
Ричър видя колата й от прозореца на хотелската стая. Тя се появи иззад ъгъла и намали. Беше късен неделен ноемврийски следобед във Вашингтон и по улицата почти нямаше движение. Туристите си бяха в хотелите; в този момент може би си взимаха душ и очакваха вечерята. Местните хора се бяха прибрали по къщите си, преглеждаха неделните вестници или гледаха спорт по телевизията, пишеха чекове за текущи сметки или се занимаваха с домакинските си дела. Въздухът беше синкав от падналата вечерна мъгла. Уличните лампи започваха да се включват в сгъстяващия се мрак. Черният събърбан беше с включени фарове. Фрьолих направи широк обратен завой през двете улични платна и спря колата до такситата пред хотела.
— Върна се — съобщи Ричър.
Нили отиде при него до прозореца.
— Не можем да й помогнем — каза тя.
— Може би не идва за помощ.
— За какво тогава?
— Не знам — отвърна той. — За консултация, за становище, за съвет или ей тъй, за кураж. Може просто да й се приказва с някого. Нали разбираш, споделеният проблем е половин проблем.
— Защо пък точно с нас ще иска да се съветва?
— Защото не ние сме я назначавали, защото не можем и да я уволним, нито пък представляваме някаква заплаха за поста й. Нали знаеш как функционират тези организации?
