Фрьолих въздъхна, вдигна плика и измъкна от него още нещо.
Вторият предмет беше идентичен с първия почти във всяко отношение. Найлонов калъф с цветна снимка двайсет на двайсет и пет сантиметра. На снимката се виждаше бял лист. На листа бяха напечатани пет думи: Новоизбраният вицепрезидент Армстронг ще умре. Различна беше само повърхността под листа, както и линийката, поставена до него за мащаб. Този път листът лежеше върху сивкав пластмасов плот, а линийката беше прозрачна, от плексиглас.
— Резултатите от криминологичната експертиза на практика са абсолютно идентични — каза Фрьолих. — Вместо подпис е поставен същият отпечатък от палец.
— И какво?
— Писмото беше върху бюрото на шефа ми — продължи тя. — Една сутрин той си влиза в кабинета и писмото просто си е
Ричър стана и пристъпи към прозореца. Пресегна се и дръпна завесите. Без особена причина. Просто нещо отвътре му каза да го направи.
— И кога се появи второто писмо? — попита той.
— Три дни след като първото пристигна по пощата.
— Било е предназначено за теб, не толкова за Армстронг — отбеляза Нили. — Искали са да ти покажат, че не се шегуват.
— Ние знаем, че не се шегуват — каза Фрьолих.
— Кога е запланувано Армстронг да отпътува от Кемп Дейвид? — попита Ричър.
— Ще вечеря там — отвърна Фрьолих. — Може би ще поостане да си побъбрят малко. После, след полунощ, лети обратно.
— Кой ти е пряк началник?
— Казва се Стайвесънт — отвърна Фрьолих. — Като цигарите.
— Ти разказа ли му за последните пет дни?
Фрьолих поклати глава.
— Реших да не му казвам.
— Умно си постъпила — отбеляза Ричър. — Какво точно искаш от нас?
Известно време Фрьолих не отговори.
— Всъщност и аз не знам какво — каза тя накрая. — Аз самата се питам това вече шест дни, още откакто реших да те открия. Задавам сама на себе си въпроса: какво точно искам при създалата се ситуация? И знаеш ли какво си отговарям? Че всъщност ми се иска да поговоря с някого. По-конкретно с Джо. Тъй като случаят е доста заплетен, нали разбираш? А пък Джо би бил в състояние да намери решение. Той беше доста съобразителен за тия неща.
— Та искаш аз да се превъплътя в Джо, така ли? — каза Ричър.
— Не, по-скоро бих искала Джо да беше жив сега.
Ричър кимна.
— И двамата искаме едно и също. Само че не става.
— При това положение не ми остава друго, освен да прибегна до теб.
След тези думи Фрьолих замълча.
— Извинявай, много тъпо прозвуча — призна накрая тя.
— Разкажи ми за тия неандерталци — подкани я Ричър. — Дето работят при теб. Твоите колеги.
— Не че не ми хрумна — отвърна тя. — Това дори беше първата ми мисъл.
— Която не е за подценяване — каза Ричър. — Някой от мъжете, с които работиш, ти завижда за началническия пост и е решил да ти подхвърли нещо, за да те поизпоти и да те накара да изглеждаш като кръгъл идиот.
— Не че и това не ми хрумна — повтори тя.
— А имаш ли някого предвид?
Тя вдигна рамене.
— На пръв поглед никой от тях не се вписва. На втори поглед обаче би могъл да бъде всеки един. Когато ме повишиха, бях предпочетена пред шестима мъже с моя тогавашен ранг и заплата. Всеки от тях си има своите поддръжници, симпатизанти и съюзници сред по-нисшия персонал. Нещо като лична агентура в рамките на организацията. Така непосредственият извършител би могъл да бъде всеки един от тези хора.
— А шестото ти чувство какво казва?
Тя поклати глава.
— Нямам конкретни подозрения към никого. Пък и пръстените отпечатъци на всички мои колеги са картотекирани. Това е изрично условие при наемането ни на работа. Има и нещо друго: в периода между изборите и встъпването в длъжност на новия президент всички са много заети. Просто не достига персонал. Не вярвам някой да е отделил време за един уикенд в Лас Вегас.
— Не е нужен цял уикенд. Човек може за един ден да отиде и да се върне.
Фрьолих не отговори.
— Има ли при вас дисциплинарни проблеми? — попита Ричър. — Някой да не харесва самия
Тя отново поклати глава.
— Направих известни промени. Поговорих насаме с някои хора. Но гледам да бъда тактична. Във всеки случай отпечатъкът не е на нито един от служителите ми, така че това отпада. Струва ми се, че заплахата е автентична и авторът й не е някой от нас.
— И аз така мисля — обади се Нили. — Но все пак има замесен и
Фрьолих кимна.
— Искам да огледате при нас — каза тя. — Съгласни ли сте?
Тя ги закара със служебния събърбан. Мястото не беше далеч. Нили седеше отпред до нея, докато Ричър се беше изтегнал на задната седалка. Нощта беше противно влажна, въздухът беше изпълнен с нещо средно между гъста мъгла и ситен дъждец. По асфалта се отразяваха оранжевите ореоли на уличните лампи. Гумите свистяха, чистачките поскърцваха върху дебелото предно стъкло.
Ричър видя оградата на Белия дом и фасадата на Министерството на финансите, които пробягаха за миг покрай прозорците на колата, преди тя да свърне в една тясна уличка и да спре пред входа на подземния гараж. В края на наклонената рампа, в стъклена будка, обляна в ярка светлина, стоеше пазач. Гаражът беше с нисък таван, поддържан от масивни бетонни колони. Фрьолих паркира своя събърбан в края на редица от шест абсолютно еднакви машини. Тук-там се виждаха черни лимузини „Линкълн“, както и кадилаци от всякакви модели и размери; на прозорците им бяха поставени усилени рамки, за да държат дебелите бронирани стъкла. На фона на боядисаните в бяло стени, под и таван на гаража всички автомобили бяха плътно черни и лъснати до блясък; гледката странно напомняше стара черно-бяла снимка. В края на помещението имаше врата с кръгло прозорче от армирано стъкло. Фрьолих ги поведе към нея и тримата се заизкачваха по тясното стълбище с махагонова ламперия, което водеше към фоайето на първия етаж. Между мраморните колони се виждаше една-единствена врата на асансьор.
— Истината е, че вие двамата нямате работа тук — каза Фрьолих. — Затова се дръжте плътно до мен и не се застоявайте на едно място. — Тя млъкна за миг и после додаде: — Но нека най-напред ви покажа нещо.
Тя ги поведе през една незабележима странична врата и тримата се озоваха в огромно полутъмно помещение с размерите на футболно игрище.
— Главното фоайе — обясни Фрьолих. Гласът й кънтеше в мраморния безкрай. В полумрака белите каменни стени изглеждаха сиви. — Ето оттук — каза тя.
