— Не мога! — отвърна тя.
— Длъжна е да проявява милосърдие — казах. — Нали е монахиня!
— Не мога — повтори тя.
— Можеш!
Съмър въздъхна.
— Добре де, след малко.
Но изпорти работата. Забави се повече, отколкото трябваше. Монахинята обели станиола и захапа сандвича.
— Съжалявам — каза Съмър.
Погледнах я.
— Какво каза?
— Казах: съжалявам.
— Не, преди това. Какво беше последното нещо, което каза?
— Казах, че не мога просто така да я запитам дали ще си яде закуската.
Поклатих глава.
— Не, преди изобщо да донесат закуската.
Видях как Съмър мислено пренавива лентата в главата си.
— Казах, че Васел и Кумър щяха да се отърват безнаказано, ако ти не беше пренебрегнал заповедта на Уилард.
Кимнах. Поразсъждавах около минута върху този факт. После затворих очи.
Когато ги отворих, бяхме вече в Лос Анджелис. Самолетът бе допрял пистата; събуди ме рязкото разтърсване и писъкът на гумите върху бетона. Съмваше се. Зората изглеждаше кафеникава, както често става в Лос Анджелис. Гласът на пилота по уредбата ни съобщи, че в Калифорния е седем часът. През последните два дни се бяхме движили все на запад и денонощията ни бяха средно по двайсет и осем часа. Бях успял да поспя и не се чувствах особено уморен. Но умирах от глад.
С вдървени от седенето крака слязохме от самолета и поехме към лентите за багаж. Наоколо сновяха шофьори и посрещачи. Огледах се. Видях, че Калвин Франц не е пратил човек да ме посрещне. Бе дошъл лично. Зарадвах се. Приятно ми беше да го видя. Знаех, че с него сме в добри ръце.
— Имам новини за теб — каза той вместо поздрав.
Представих му Съмър. Здрависаха се, после той взе чантата й и я понесе. Предположих, че го прави отчасти от куртоазия, отчасти за да ускорим крачка и да стигнем по-бързо до колата му. Беше хъмър, паркиран в строго забранената зона. Но полицаите като че ли не смееха да го доближат. Един хъмър с черно-зелена камуфлажна боя има този ефект върху повечето хора. Качихме се. Оставих Съмър да седне отпред до шофьора. Реших на свой ред да проявя куртоазия, а освен това смятах да се опъна на задната седалка. Тялото ми се беше схванало от полета.
— Намерили са щабната кола — каза Франц.
Той даде газ и хъмърът с грохот се отлепи от бордюра. Форт Ъруин се намираше малко на север от квартала Барстоу, което означаваше петдесет километра напреко през града. Сигурно щяхме да стигнем за около час при сутрешното движение. Забелязах, че Съмър го наблюдаваше как шофира. В очите й се четеше професионално одобрение. Макар че тя сигурно щеше да ни закара дотам за трийсет и пет минути.
— Била оставена в „Андрюс“ — каза Франц. — На пети януари.
— Точно когато Маршъл е бил извикан в Германия.
Франц кимна, без да отделя поглед от пътя.
— Така е според книгата на портала. Паркирана била лично от Маршъл в запазените за транспортни войски места. Нашите хора са я качили на ремарке и са я закарали във ФБР. За по-бързо. Бюрото имаше да ни връща определени услуги. Работили са цяла нощ по нея. Отначало с нежелание, което бързо прераснало в огромен интерес. Явно случаят се припокривал с някакво тяхно разследване.
— Брубейкър — казах аз.
Той отново кимна.
— В багажника е имало следи от Брубейкър. Кръв и парченца мозък, ако трябва да бъдем точни. Опитали са се да позабършат със салфетки, но не особено добре.
— Друго? — запитах аз.
— Много неща — отвърна той. — В колата е имало кръв и от друг източник, малко размазано петънце от ръкав на яке или острие на нож.
— На Карбоун е — казах аз. — Маршъл е бил скрит в багажника. Намерили ли са нож?
— Не. Но отпечатъците на Маршъл са навсякъде в багажника.
— Нищо чудно — казах аз. — Той се е возил вътре няколко часа.
— Под постелката имало една идентификационна плочка — продължи Франц. — Само една. Сякаш верижката е била откъсната, а другата се е загубила.
— На Карбоун ли?
— А чия друга?
— Аматьорска работа — казах аз. — Още нещо?
— Обичайните боклуци. Колата не била чистена отдавна. Пълна била с косми, текстилни влакна, обвивки от хамбургери, кутии от безалкохолни. Такива неща.
— А кофички от кисело мляко?
— Една — отвърна Франц. — Отзад, в багажника.
— Ягода или малина?
— Ягода. С отпечатъците на Маршъл. Явно е закусил.
— Отворил я е — казах аз, — но не я е изял.
— Имало и празен плик — каза Франц. — Адресиран до Креймър, Дванайсети корпус, Германия. Въздушна поща, пуснат преди година. Без обратен адрес. Приличал на онези пликове, в които изпращат снимки. Само че вътре нямало нищо.
Замълчах. Той ме погледна в огледалото.
— Харесват ли ти новините?
Усмихнах се.
— Стават колкото да преминем от догадки към косвени доказателства.
— Огромна крачка за цялото човечество — каза той.
Извърнах глава. Замислих се за Карбоун, за Брубейкър и за мисис Креймър. И за мисис Ричър. На много хора по света е било писано да умрат през първата половина на януари 90-а.
В крайна сметка ни беше нужен повече от час, за да стигнем до Ъруин. Казах си, че всичко, което се говореше за шосетата в Лос Анджелис, ще се окаже вярно. Иначе базата си беше същата, каквато я помнех — забързана и делова както винаги. Форт Ъруин заемаше един огромен правоъгълник от пустинята Мохаве. Тук се редуваха на ротационен принцип бронетанкови полкове, които играеха ролята на домакини при смесени учения. Във въздуха се усещаше пролетна атмосфера, задаваха се големи маневри. Но в Калифорния по принцип времето беше все хубаво, хората обичаха да се забавляват на слънце с големите си скъпи играчки.
— Веднага ли искаш да се захванеш за работа? — запита Франц.
— Ти държиш ли ги под око?
Той кимна.
— Дискретно.
— Е, тогава най-напред да закусим.
Офицерският клуб в базата беше идеалното място за хора като нас, изтерзани от глад. Километричният бюфет предлагаше същото меню като в Германия, но портокаловият сок и фруктиерите с пресни плодове изглеждаха някак си по-естествено в Калифорния. Франц вече беше закусил. Аз погълнах количества храна колкото за една мотострелкова рота, а Съмър дори повече. Налях се с толкова кафе, колкото успях да побера. Накрая с мъка се оттласнах от масата. Поех си дълбоко дъх.
— Е — казах аз, — на работа.
