Врагът

натискането на спусъка. Сега беше мой ред да изляза иззад прикритието си и да отвърна на огъня. Но зашеметяващият ефект от изстрела на грамадното десеткалиброво дуло насреща ми ме забави с около половин секунда. Не бях ударен. Сачмите бяха останали в плътен сноп, насочен към предното колело на хъмъра. Чух как гумата се пръсна и предницата приклекна с около двайсет сантиметра на една страна в пясъка. Около мен се вдигна вихрушка от песъчинки и барутен дим. Когато погледнах към прозореца половин секунда по-късно, цевта на пушката се беше прибрала. Стрелях в горния перваз. Исках остър рикошет, който да го удари вертикално отгоре, най-добре в главата.

Не го улучих. Отвътре чух гласа му:

— Презареждам!

Сигурно лъжеше. Една „Итака МАГ–10“ събира три патрона. Докато той бе изстрелял само един. Сигурно ме чакаше да изляза от прикритието си и да го нападна. При което само да се усмихне и да ме пререже на две със следващия изстрел. Останах на мястото си. За разлика от него не ми се полагаше и презареждане. Бях изстрелял четири, оставаха ми единайсет.

И тогава отново чух радиостанцията. Кратко припукване, малко електростатичен шум, четири кратки срички: Разбрано, край. Изречени бързо и с лекота, като трела на пиано.

Маршъл стреля отново. Видях как голямата цев се появи в прозореца, последва нова мощна експлозия и задницата на хъмъра приклекна с една педя. Като голямо, ударено от куршум животно. Проснах се по лице в пръстта и погледнах отдолу. Той стреляше по гумите. Хъмърът може да се движи със спаднали гуми. Това е част от техническия замисъл. Но не и изобщо без гуми. А десеткалибровата „Итака“ не може просто така да спука гума. Тя направо я премахва. Откъсва я от джантата и я нацепва на ситни парченца, които се пръскат на пет метра наоколо.

Той искаше да извади своя хъмър от строя и да се опита да задигне моя.

Отново се изправих на колене, скрит зад предния капак. Сега бях в по-голяма безопасност отпреди. Голямата машина беше наклонена на една страна до земята и ми осигуряваше солидно метално прикритие. Притиснах се до предния калник, на една линия с блока на двигателя. Така между мен и пушката имаше триста килограма желязо. Замириса на дизел. Някъде имаше прекъсната тръбичка. Дизелът изтичаше бързо. Нямаше гуми, нито гориво в резервоара. Не можех и да напоя ризата си в дизел, да я запаля и да я хвърля в бараката. Нямах кибрит. Освен това дизелът не е така леснозапалим, както бензинът. Просто мазна течност. Трябва да се изпари и да е под високо налягане, за да експлодира. Затова и хъмърът е направен с дизелов двигател. За по-безопасно.

— Сега вече презареждам — обади се Маршъл.

Изчаках. Лъжеше ли, или казваше истината? Може би този път второто. Но това не ме интересуваше. Не бързах за никъде. Беше ми хрумнала по-добра идея. Пропълзях покрай кипнатия резервоар на хъмъра и спрях до задната броня. Надникнах и определих зрителния си ъгъл. На юг виждах своя хъмър. На север имах обзор почти до бараката, но не виждах самата нея. Между тези две точки имаше открито пространство, широко около двайсет и пет метра. Нещо като ничия земя. Маршъл трябваше да го пресече, за да се добере до хъмъра ми. Точно в обсега на моя огън. Сигурно щеше да тича заднишком и същевременно да стреля. Но оръжието му побираше само три патрона. Ако ги използваше пестеливо, това означаваше по един изстрел на всеки осем метра. Ако изгърмеше всички още в началото, докато стигнеше до колата, щеше да е напълно беззащитен. При всяко положение това щеше да е краят му. Имах единайсет патрона тип „Парабелум“, надеждно оръжие, и стоманената задна броня на хъмъра, на която да се подпра.

Усмихнах се.

И зачаках.

В този момент старият „Шеридан“ зад гърба ми се разпадна.

Във въздуха се чу тихо бучене, сякаш към мен се носеше снаряд с размерите на фолксваген костенурка. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как грохналата бойна машина стана на парчета, сякаш я бе блъснал влак. Корпусът подскочи на две педи от земята, шперплатовите обшивки се разхвърчаха на трески, куполът се откъсна от основата си, преобърна се във въздуха като в забавен кадър и глухо тупна на земята на три метра от мен.

Нямаше експлозия. Само могъщ басов тътен, като от огромен гонг при удара на метал в метал. После зловеща тишина.

Погледнах на другата страна, към откритото пространство между мен и хъмъра. Там нямаше никой. Маршъл беше останал в бараката. После над главата ми премина сянка. Видях как във въздуха лети снаряд със същата странна илюзия за забавеност на движението, която се получава при далекобойната артилерия. Снарядът профуча над мен по идеално правилна траектория и се заби в пясъка на петдесетина метра по- нататък. Около мястото на попадението се вдигна облак прах.

Отново нямаше експлозия.

Обстрелваха ме с тренировъчни муниции.

В далечината вече се долавяше свирене на турбини, придружено от едва доловимо тракане на танкови вериги. И приглушен рев на двигатели. Към мен с пълна скорост се задаваше танкова колона. Чу се далечен гръм на голямо оръдие. Известно време нищо. После отново леко бучене във въздуха. И отново остър звук от смачкване и разкъсване на метал. Старият „Шеридан“ бе ударен повторно. Без експлозия. Външно тренировъчният снаряд по нищо не се различава от бойния — същата големина, същата маса, същото количество метателен заряд в гилзата, но в самия снаряд няма експлозив, а голямо парче инертен метал. Нещо като куршум от пистолет, само че дванайсет сантиметра дебел и трийсет дълъг.

Маршъл им бе подал команда да пренесат огъня по нова цел.

Затова са били разменените реплики по радиостанцията. Той бе прекратил заниманията им на осем километра западно от наблюдателния пункт и ги бе извикал насам. Като им бе наредил да обстрелват собствената му позиция. Отначало те не бяха повярвали на ушите си. Оттам и запитването: Потвърдете! Повторено два пъти. На което Маршъл бе отговорил: Потвърждавам.

Той бе променил мишената им, за да прикрие бягството си.

Колко ли танка идваха към мен? Колко ли време ми оставаше? Ако двайсет танка започнеха да обстрелват района, много скоро щяха да ме улучат. Може би до броени минути. Това се разбираше от само себе си. Теорията на вероятностите го гарантираше. А да ме удари снаряд с диаметър дванайсет сантиметра и дължина трийсет, не ми се струваше особено забавно. Дори да не ме улучеше пряко, а да паднеше някъде наблизо, пак нямаше да е добре. Ако едно двайсет и пет килограмово парче метал удареше хъмъра, зад който се криех, щеше да го направи на стружки. Дори без взривен заряд кинетичната енергия на снаряда беше достатъчна, за да се получи този ефект. Все едно до мен да избухнеше ръчна граната.

На север и на запад от мен се чу насечено бум, бум. Две танкови оръдия стреляха в бърза последователност. Бяха се приближили. Снарядите профучаха във въздуха. Единият надхвърли целта, но другият беше прицелен ниско и удари стария „Шеридан“ отстрани в корпуса. Снарядът проби алуминиевата броня, сякаш беше кутийка от бира. Ако подполковник Саймън можеше сега да види отнякъде това, сигурно щеше радикално да промени концепцията си за бъдещето.

Последваха още изстрели. На двойки, бързо един след друг. Припрени двойни залпове. Все без експлозии. Но нечовешката сила на глухите удари в земя и метал беше още по-ужасяваща. Шумът беше като от сблъсък на праисторически чудовища. Като от каменна градушка, от падащи огромни канари. Въздухът съскаше и трепереше от глухия трясък на метал върху метал, сякаш древни великани кръстосваха страховити мечове. Огромни парчета броня се откъсваха от бедния „Шеридан“, превъртаха се във въздуха и се сипеха по земята. От небето се стелеха пясък и прах, изпълваха гърлото и дробовете ми, задавяха ме. Маршъл беше още в бараката.

Бях залегнал зад прикритието на джипа и го чаках с изваден пистолет. Лежах и чаках, насочил беретата към откритото пространство между бараката и хъмъра му. Насилвах ръката си да не трепери. Лежах и гледах в нищото. И чаках. Не разбирах какво става. Маршъл сигурно съзнаваше, че няма време за губене. Той бе поръчал тази градушка от метал. Атакуваше ни танкова колона. Всеки миг здравият хъмър щеше да бъде ударен от снаряд. Единственото средство на Маршъл да се спаси щеше да изчезне пред очите му. Или може би бараката щеше да бъде улучена първа и да се срине върху него. Едното или другото неминуемо щеше да се случи. Какво, по дяволите, чакаше?