от пътя. Като нищо щяхме да настъпим някой неексплодирал снаряд. Или пък костенурка. Затова пуснах дясната си ръка от волана и го светнах с опакото между очите. На това му се казваше ръчна анестезия. Той заспа отново и не се събуди, докато не стигнахме в базата.
Откарах го направо в лазарета. От сестринската стая се обадих на Франц и поисках да му поставят охрана. Изчаках ги да пристигнат и обещах повишения и медали на всички, които допринесяха за неговото явяване жив пред съда. Специално ги инструктирах да го наблюдават да не направи опит за самоубийство. Оставих ги да си вършат работата и подкарах към кабинета на Франц. Дрехите ми бяха изпокъсани и набити с прах, а сигурно и лицето ми не изглеждаше особено добре, защото като ме видя, Франц се засмя.
— Какво, ти с един чиновник ли не можеш да се справиш? — подразни ме той.
— Къде е Съмър? — запитах аз.
— В момента праща телекс на Военната прокуратура. И разговаря с разни хора по телефона.
— Загубих ти беретата — казах аз.
— Къде?
— На такова място, че трябва археолози да я търсят сто години, за да я открият.
— Хъмърът ми поне здрав ли е?
— По-здрав е от тоя на Маршъл.
Намерих чантата си, влязох в една празна стая в офицерското общежитие и дълго стоях под горещия душ. Прехвърлих всички неща от джобовете си в нова камуфлажна униформа и изхвърлих старата. Ако я видеше, сержантът от интендантството едва ли щеше да оспори, че е повредена до степен на неузнаваемост. Седнах на леглото и известно време само вдишвах и издишвах. После станах и тръгнах пеша към кабинета на Франц. Съмър беше при него. Цялата сияеше. В ръцете си държеше нова папка, вече порядъчно пълна с листове.
— На прав път сме — съобщи тя, като ме видя. — От Военна прокуратура потвърдиха, че арестите са оправдани.
— Ти изложи ли им случая?
— Казаха, че ще трябват самопризнания.
Замълчах.
— Утре трябва да се срещнем с прокурора — каза тя. — Във Вашингтон.
— Ти ще се срещнеш с него — рекох аз. — Мен няма да ме има.
— Защо?
Не отговорих.
— Добре ли си? — попита тя.
— Васел и Кумър проговориха ли?
Тя поклати глава.
— Нито дума. Военна прокуратура тази вечер ги прехвърля във Вашингтон. Зачислени са им адвокати.
— Тук има нещо гнило — казах аз.
— Какво?
— Всичко стана толкова лесно. — Помислих малко. — Трябва да се връщаме в Бърд — казах. — Веднага.
Франц ми зае петдесет долара и ми даде два непопълнени ваучера за пътуване. Аз ги подписах, а Лион Гарбър ги преподписа, макар да се намираше на хиляди километри, чак в Корея. Франц ни закара на летището. С щабна кола, понеже хъмърът му беше изцапан с кръвта на Маршъл. Движението не беше натоварено и стигнахме бързо. Влязохме и аз размених ваучерите срещу две места за първия полет до Вашингтон. Предадох чантата си на багаж. Този път не исках да я нося със себе си. Излетяхме в три следобед. Бяхме прекарали в Калифорния точно осем часа.
24
Когато кацнахме на „Нашънъл“ във Вашингтон, беше единайсет вечерта. Взех чантата си от багажната лента и се качихме на летищния автобус до дългосрочния паркинг. Шевролетът ни чакаше, където го бяхме оставили. С част от петдесетте долара на Франц напълнихме резервоара. После Съмър седна зад волана и потеглихме към Форт Бърд. В три сутринта бяхме пред главния портал. Базата беше притихнала. Във въздуха се носеше мъгла. Нищо не помръдваше.
— Накъде? — запита Съмър.
— Към казармата на „Делта“.
Тя подкара колата към някогашния затворнически портал и часовият ни пусна да влезем. Оставихме колата на паркинга. Червеният корвет на Трифонов се виждаше отдалеч дори в мрака. Беше паркиран както винаги най-накрая, близо до маркуча за вода. Изглеждаше безупречно чист.
— Защо сме тук? — запита Съмър.
— Доказателствата ни бяха доста слаби — отвърнах аз. — Ти сама забеляза. И беше напълно права. Наистина куцаха. Експертизата на щабната кола помогна, наистина, но и след това имахме само определени улики. Нямаше начин да докажем, че Васел или Кумър, или Маршъл са били на местопрестъплението. Нито че Маршъл се е докосвал до железния лост. Нито че просто не е изял киселото мляко на закуска. Още по- малко можехме да докажем, че е изпълнил нареждане на Васел и Кумър. Ако се стигнеше дотам, те можеха да твърдят, че е действал на своя глава, че се е побъркал и така нататък.
— Е, и?
— Имаме двама висши офицери, които обвинихме възоснова на твърде неубедителни косвени доказателства. Какво трябваше да се случи?
— Трябваше да се съпротивляват при ареста.
Кимнах.
— Трябваше направо да ни се изсмеят в лицето. Да се направят на засегнати, да се гневят и да заплашват. Трябваше да ни изхвърлят от стаята си. Но те не направиха нищо подобно. Седяха си мирно и кротко и с мълчанието си се признаха за виновни. Това беше моето впечатление. Така го приех аз.
— И аз също — каза Съмър. — Няма друго обяснение.
— Но защо не се съпротивляваха?
Тя помисли малко.
— От гузна съвест?
— Моля те, спести ми тия глупости.
Тя помисли още малко. После каза:
— По дяволите! Може просто да изчакват. Може да са се подготвили и утре във Вашингтон, в присъствието на адвокатите си, да направят обвиненията ни на пух и прах. Да съсипят кариерите ни. Да ни поставят на място. Може да кроят отмъщение.
Поклатих отново глава.
— В какво ги обвиних аз?
— В подбудителство към извършване на убийство.
Кимнах.
— Но мисля, че те не ме разбраха.
— Каза им го на чист английски.
— Разбраха думите, но не и контекста. Аз говорех за едно, а те си помислиха, че имам предвид друго. Което няма нищо общо със случая. Признаха се за виновни по погрешно обвинение, Съмър. По обвинение, за което
Тя мълчеше.
— Дневният ред — казах аз. — Той е още там. Не са успели да си го върнат. Карбоун ги е измамил. Когато са отворили куфарчето на магистралата, дневният ред не е бил в него. Той им го е задигнал.
— Къде е тогава?
— Сега ще ти покажа — казах аз. — Затова се върнахме. За да можем да го използваме утре. Като
