коли. Затова и бил толкова сигурен, че при Креймър няма проститутка. Защото той им прибирал парите и давал ключа. Следял кой кога идва и си тръгва, кой къде е и с кого е. Било част от служебните му задължения. И той не държал особено това да се разгласява.
— Ще си загубя работата — изхленчи младокът.
При тези думи чак се просълзи от притеснение, та се наложи Съмър да го утешава. После ни разправи, че след като открил трупа на Креймър, повикал полицията и за по-сигурно евакуирал всички почасови наематели. След петнайсетина минути пристигнал заместник-шефът Стоктън. После и аз. А когато съм си тръгвал, той разпознал същите автомобилни шумове, както и предишния път. Съшият рев на дизелов двигател, същото скърцане на гуми, същото ръмжене на предавките. Звучеше убедително. Вече беше признал, че заведението му се ползва през цялото време от проститутки, така че нямаше причина да лъже повече. А пък хъмърите бяха сравнително нови. Сравнително редки. И наистина издаваха характерен шум. Така че му повярвах. Оставихме го и излязохме на студената червеникава неонова светлина на автомата за кока-кола.
— Значи не е била проститутка — каза Съмър, — а жена от базата.
— Жена офицер — добавих аз. — При това със сравнително висок чин. Със зачислен служебен хъмър. Никой не си изписва кола от общия парк за подобно начинание. Значи куфарчето е у нея. Иначе не може да бъде.
— Лесно ще я открием. Записана е на портала: час на излизане, час на влизане.
— Може дори да сме се разминали по пътя. Ако е потеглила оттук в единайсет и двайсет и пет, сигурно се е прибрала в Бърд още преди дванайсет и четвърт. Горе-долу по времето, когато аз тръгвах оттам.
— Ако се е прибрала направо в базата.
— Точно така — казах аз. — Ако.
— Ти срещна ли друг хъмър по пътя?
— Не — отвърнах аз. — Мисля, че не.
— Коя може да е според теб?
Вдигнах рамене.
— Спомни си какво казахме за несъществуващата проститутка. Някоя, с която Креймър се е запознал някъде. Вероятно в Ъруин, но може и другаде.
Стоях и гледах през бензиностанцията, към преминаващите по магистралата коли.
— Васел и Кумър положително я познават — каза Съмър. — Ако с Креймър са били гаджета отдавна, нали разбираш?
— Да, не е изключено.
— А къде според теб са те?
— Нямам представа — отвърнах аз. — Но съм сигурен, че ако ми потрябват, ще ги открия.
Не ги открих. Те ме откриха. Когато се върнах, двамата ме чакаха в кабинета, който не беше мой. Съмър ме остави пред входа и отиде да паркира, а аз минах покрай секретарското бюро и се насочих към вратата. На смяна пак беше сержантката — онази, с малкото дете, дето се притесняваше за службата си. Като ме видя, тя направи знак към вратата, за да ми покаже, че вътре има някой. Някой много по-високопоставен и от двама ни.
— Има ли кафе? — запитах аз.
— Машината е включена — отвърна тя.
Налях си кафе и взех чашата със себе си. Куртката ми беше все така разкопчана. Косата ми беше в безпорядък. Приличах точно на човек, който се е бил на паркинг. Влязох в кабинета и пристъпих право към бюрото. Оставих чашата. На столовете за посетители до стената, с лице към мен, седяха двама мъже. И двамата облечени в камуфлажни униформи с горски десен. Единият беше със звезда на бригаден генерал на ревера, а другият — с орел на полковник. Върху табелката с името на генерала пишеше
Седнах на стола си и забелязах в центъра на попивателната хартия върху бюрото, наредени една до друга, две бележки. Първата бележка гласеше:
— Вие не отдавате ли чест на по-старши? — запита Васел от стола си.
На втората бележка пишеше:
— Извинявам се — казах. — Какъв ви беше въпросът?
— Когато влизате в стая, не отдавате ли чест на по-старши?
— Да, когато съм им подчинен — отвърнах. — На вас не съм.
— Това не е отговор — каза той.
— Направете справка. — Аз служа в Сто и десета специална част. Ние сме паралелна структура на цялата армия. Така и трябва да бъде, ако се замислите. Защото, ако ви бяхме подчинени, нямаше да можем да си изпълняваме задълженията като военна полиция.
— Аз нямам нужда от военна полиция, младежо — изръмжа той.
— Че какво правите тук тогава? Струва ми се малко късничко да ми идвате ей тъй на гости.
— Дошъл съм да ти задам няколко въпроса.
— Ами задавайте тогава — казах. — После и аз ще ви задам няколко. И знаете ли каква ще е разликата между моите и вашите?
Той не отговори.
— Разликата е, че аз ще отговарям на вашите от учтивост — продължих. — Докато вие на моите, понеже сте длъжен. Така е по дисциплинарен устав.
Той седеше, мълчеше и ме гледаше на кръв. После се извърна и погледа Кумър. Кумър отвърна на погледа му, после и двамата се обърнаха и продължиха да ме гледат.
— Тук сме във връзка с генерал Креймър — каза накрая Васел. — Ние сме от неговото главно командване.
— Знам кои сте — казах.
— И така, разкажете ни за генерала.
— Той е мъртъв — казах.
— Знаем. Бихме желали да научим подробности.
— Получил е инфаркт.
— Къде?
— В гръдния си кош.
Васел ме изгледа кръвнишки.
— Питам къде е починал?
— Не мога да ви съобщя — отвърнах аз. — Следствена тайна.
— Как така? — сопна се Васел.
— Ей така. Поверителна информация.
— Станало е някъде наоколо — рече той. — Това поне го знаят всички.
— Е, стига ви толкова — казах аз. — А каква е тази конференция във Форт Ъруин?
— Моля?
— Конференцията в Ъруин. За която бяхте тръгнали всички.
— Какво конференцията?
— Искам да знам дневния й ред.
Васел погледна Кумър, който отвори уста, за да каже нещо, но в този момент телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше сержантката от предното помещение. Съмър била при нея. Чудела се дали да я пусне да влезе. Казах й да не се чуди, ами да я пуска. Така че на вратата се почука и влезе Съмър. Аз я представих,
