брат ми на бюрото и набрах номера. Той вдигна на първото позвъняване.
— Здрасти, Джо — казах.
— Джак!
— Какво?
— Обадиха ми се по телефона.
— Кой?
— Докторът на мама.
— За какво ти се обади?
— Тя умира.
5
След разговора с Джо веднага позвъних в офиса на Гарбър. Нямаше го. Оставих му съобщение на секретаря, че се налага да пътувам и ще отсъствам седемдесет и два часа. Не му изложих причина. После отново затворих телефона и известно време седях на бюрото си, неподвижен и безчувствен. След пет минути влезе Съмър. Носеше документация от автопарка. Явно нямаше търпение да състави списъка на ползващите хъмъри още на място, в мое присъствие.
— Трябва да замина за Париж — казах аз.
— За кой Париж? — запита тя. — В щата Тексас или в Кентъки, или другия, в Тенеси?
— Париж във Франция — казах аз.
— Защо?
— Майка ми е болна.
— Майка ти живее във Франция?
— В Париж — уточних аз.
— Защо?
— Защото е французойка.
— Страшно ли е?
— Кое, да си французойка?
— Не, онова, от което е болна.
Вдигнах рамене.
— Нямам представа. Но мисля, че да.
— Много съжалявам.
— Трябва ми кола — казах аз. — За да стигна до „Дълес“ веднага.
— Ще те закарам — каза тя. — Обичам да шофирам.
Остави книжата на бюрото ми и отиде да вземе шевролета, който бяхме ползвали и предишния път. Аз пък се запътих към стаята си и натъпках в една войнишка раница по един брой от всичко, които имах в гардероба си. После си сложих палтото. Беше студено, а в Европа едва ли щеше да е по-топло. Все пак беше едва началото на януари. Съмър беше докарала колата до входната врата. Закова я твърдо на петдесет, докато излязохме през портала на базата, после настъпи педала и шевролетът полетя по шосето на север. Известно време и двамата мълчахме. Тя мислеше. Клепачите й примигваха.
— Трябва да уведомим полицията в Грийн Вали — каза накрая тя. — Ако смятаме, че мисис Креймър е убита заради куфарчето.
Поклатих глава.
— И да им кажем, с това няма да я съживим. А пък ако наистина е убита заради куфарчето, ние ще открием убиеца по наша линия.
— Какво да правя, докато те няма?
— Работи по списъците — отвърнах аз. — Виж кой кога е влизал и излизал през портала на базата. Открий жената, намери куфарчето, прибери дневния ред на сигурно място. После провери на кого са се обаждали Васел и Кумър от хотела. Може да са пратили някого през нощта да свърши работата вместо тях.
— Мислиш ли, че е възможно?
— Всичко е възможно.
— Но те не са знаели къде е Креймър.
— Затова са се пробвали на погрешното място.
— Кого ли биха изпратили?
— Някой, който изцяло споделя интересите им.
— Разбрано — каза тя.
— И провери кой им е шофьор сега.
— Разбрано — повтори тя.
И двамата не проговорихме повече чак до „Дълес“.
С брат ми Джо се срещнахме пред билетното гише на „Ер Франс“. Той бе запазил места за двама ни с първия сутрешен полет и сега чакаше на опашка, за да плати билетите. Не се бяхме виждали повече от три години. Последният път беше на погребението на баща ни. Оттогава всеки от нас бе поел по своя път и бяхме загубили връзка.
— Добро утро, братле — каза той.
Беше с палто, отдолу с костюм и вратовръзка и изглеждаше доста добре. Беше с две години по-голям от мен, както навремето и както винаги щеше да бъде. Като бяхме деца, често го заглеждах и си казвах: ето такъв ще стана, като порасна. Сега отново се улових, че правя същото. От разстояние човек можеше лесно да ни сбърка. Но отблизо се виждаше, че той е с два пръста по-висок и малко по-слаб от мен. И най-вече, че е малко по-възрастен. Имахме вид, сякаш двамата бяхме тръгнали по пътя си едновременно, от една и съща изходна точка, но той бе видял бъдещето пръв и това го бе състарило по-рано.
— Как си, Джо? — запитах.
— Не се оплаквам.
— Имаш ли много работа?
— Направо не е за вярване.
Кимнах, но не казах нищо. Истината е, че не знаех с какво точно се занимава брат ми. Може би самият той ми беше казвал. Не беше държавна тайна. Нещо, свръзано с Министерството на финансите. Вероятно някога ми го беше обяснил в подробности, но аз не го бях слушал внимателно. Сега вече беше късно да го питам.
— Ти май беше в Панама. С операция „Справедлива кауза“, нали така?
— Операция „Вижте ни кои сме“ — отвърнах. — Така й викахме.
— Защо?
— Ние ги нападнахме, защото можехме да го направим. И за да си намираме работа. И защото си имаме върховен главнокомандващ, който обича да се прави на герой.
— Е, и как беше?
— Като да стреляш по врабци с гаубица. Как би могло да бъде?
— Хванахте ли Нориега?
— Не още.
— Че защо тогава те върнаха в Щатите?
— Не са върнали само мен. Бяхме двайсет и седем хиляди души.
Той се усмихна за миг, после присви очи, както го бях запомнил да прави от детството ни. Джо винаги присвиваше очи, когато обмисляше някакъв сложен, усукан, педантично формулиран аргумент. Този път, преди да бе успял да каже нещо, ни дойде редът. Той извади кредитна карта и плати билетите. Може би очакваше да му дам на ръка парите за моя, а може би не. Не стана ясно.
— Да идем да пием кафе — предложи.
Джо беше може би единственият друг човек на света освен мен, който толкова много обичаше кафе. Беше пропил кафе още на шест години. Аз пък веднага започнах да му подражавам. Бях само на четири. Оттогава и двамата не сме престанали да се наливаме с кафе. В сравнение с нашата семейна
