Джо отново ме смушка в гърба. Не го виждах, но знаех, че се усмихва.

Бяхме на последния ред в първа класа. Разговаряхме, но съзнателно избягвахме главната тема. Приказвахме за музика, после за политика. Закусихме повторно. Пихме кафе. В първа класа на „Ер Франс“ кафето наистина си го бива.

— Кой е убитият генерал? — запита той.

— Казва се Креймър. Командващ бронетанковите войски в Европа.

— Танкист, а? Че какво тогава е правил във Форт Бърд?

— Не беше в базата. Открихме го в един мотел на петдесет километра оттам. Имал е среща с жена. Предполага се, че е избягала заедно с куфарчето му.

— Цивилна гражданка?

Поклатих глава.

— Имаме основание да вярваме, че е офицер във Форт Бърд. Той е трябвало да преспи във Вашингтон на път за конференция в Калифорния.

— Та това е отклонение от петстотин километра!

— Четиристотин и осемдесет.

— И не знаете коя е тя?

— Предполага се, че е с висок чин. Имала е персонален хъмър, с който е стигнала до мотела.

Той кимна.

— Явно не е коя да е. При това Креймър я е познавал отдавна, за да си струва да бие общо деветстотин и шейсет километра.

Усмихнах се. Всеки друг би го закръглил на хиляда километра, но не и моят брат. Подобно на мен, и той няма прякор, но ако имаше, щеше да е Педанта. Джо Ричър Педанта.

— Форт Бърд си е все така пехота, нали? — попита той. — Малко рейнджъри, малко от „Делта“, но главно пехотинци, доколкото си спомням. Следователно в базата би трябвало да има доста жени с висок чин.

— В момента има Школа по военна психология — казах аз. — Половината от преподавателския състав са жени.

— С какви чинове?

— Капитани, майори. Има и няколко подполковници.

— Та какво е имало в куфарчето?

— Дневният ред за конференцията в Калифорния — казах аз. — А пък хората на Креймър се правят, че няма такъв.

— Винаги има дневен ред — каза Джо.

— Знам.

— Провери майорите и подполковниците — каза той. — Това е моят съвет.

— Благодаря — рекох аз.

— И се опитай да разбереш на кого си бил нужен във Форт Бърд — продължи той. — И защо. Причината не е била смъртта на Креймър. Това поне е сигурно. Креймър си е бил жив и здрав, когато са ти издали заповедта за преместване.

По време на полета се записвахме с броеве на „Льо Матен“ и „Льо Монд“ от предния ден. Някъде по средата на пътя почнахме да разговаряме на френски. Френският и на двама ни имаше нужда от сериозно опресняване, но се разбирахме горе-долу добре. Езикът е странно нещо — като го научиш, никога повече не го забравяш. Джо ме запита за жените в живота ми. Имам чувството, че темата му се струваше особено подходяща за разговор на френски език. Казах му, че в Корея съм ходил сериозно с едно момиче, но оттогава ме бяха преместили първо във Филипините, после в Панама, а сега и в Северна Каролина, та не очаквах да я видя отново. Разправих му и за лейтенант Съмър. Той като че ли се заинтригува от нея. На свой ред ми каза, че в момента си няма приятелка.

После минахме отново на английски и Джо ме попита кога за последен път съм бил в Германия.

— Преди шест месеца — отвърнах.

— Приключи една епоха — каза той. — Германия ще се обедини. Франция ще поднови ядрените си опити, понеже една обединена Германия ще й навява лоши спомени. После отново Франция ще предложи обща валута за Европейския съюз, за да може да задържи новата Германия в своя лагер. След десет години Полша ще е в НАТО, а Съветският съюз няма да съществува. На негово място ще има някаква остатъчна държава. Може би и тя ще е в НАТО.

— Може би — казах аз.

— Така че Креймър е избрал най-добрия момент да напусне играта. В бъдеще вероятно нищо няма да е постарому.

— Вероятно.

— А ти какво ще правиш?

— Кога?

Той се извърна на седалката си и ме погледна право в лицето.

— Задават се съкращения на силите, Джак. Разбери това. За какво им е да поддържат милионна армия, когато отсрещната страна се разпада?

— Още не се е разпаднала.

— Но ще се разпадне. До една година от Съветите няма нищо да остане. Самият Горбачов няма да изкара дълго. Ще има преврат. Комунистите ще направят един последен опит, но ще се провалят. И тогава ще дойдат реформаторите, този път завинаги. Може би Елцин. Той не е лош. Така че във Вашингтон няма да устоят на изкушението да икономисат оттук-оттам. Тия икономии ще дойдат като коледен подарък за бюджета. Не забравяй, че върховният главнокомандващ е преди всичко политик.

Сетих се за сержантката с малкото дете.

— Ще стане, но бавно — казах аз.

Джо поклати глава.

— Ще стане по-бързо, отколкото очакваш.

— Винаги ще имаме врагове — казах аз.

— Спор няма — рече той. — Но тези врагове ще бъдат различни. Няма да разполагат с десет хиляди танка, строени през германските равнини.

Замълчах.

— Помъчи се да разбереш защо си във Форт Бърд — каза Джо. — Там или нищо не става, което значи, че си понижен, или се мъти нещо и затова са те пратили, което пък значи, че те чака повишение.

Мълчах.

— Във всеки случай трябва да разбереш какво става — продължи той. — Задават се съкращения и е важно да знаеш дали точно сега си понижен, или ще се издигнеш.

— На тях винаги ще им трябват военни полицаи — казах. — Дори от армията да останат двама души, единият трябва да е ченге.

— Трябва да имаш план.

— Никога не правя планове.

— Не е зле да започнеш.

Прекарах пръсти по лентичките на куртката си.

— Сложиха ме в първа класа — казах аз. — Може и да ме оставят на работа.

— Вероятно — каза той. — Но дори и да е така, дали работата ще ти допада? Може да те натикат в глуха линия.

Забелязах маншетите на ризата му. Бяха чисти и изгладени, с дискретни ръкавели от сребро и черен оникс. Вратовръзката му беше семпла и строга, копринена. Беше гладко избръснат. Бакенбардите му бяха оформени старателно. Джо изпитваше ужас, че нещо във външността му може да не е както трябва.

— Работа като работа — казах аз. — Не съм придирчив.

Останалата част от полета прекарахме в сън. Събуди ни гласът на пилота по уредбата, който ни

Вы читаете Врагът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату