Джо отново ме смушка в гърба. Не го виждах, но знаех, че се усмихва.
Бяхме на последния ред в първа класа. Разговаряхме, но съзнателно избягвахме главната тема. Приказвахме за музика, после за политика. Закусихме повторно. Пихме кафе. В първа класа на „Ер Франс“ кафето наистина си го бива.
— Кой е убитият генерал? — запита той.
— Казва се Креймър. Командващ бронетанковите войски в Европа.
— Танкист, а? Че какво тогава е правил във Форт Бърд?
— Не беше в базата. Открихме го в един мотел на петдесет километра оттам. Имал е среща с жена. Предполага се, че е избягала заедно с куфарчето му.
— Цивилна гражданка?
Поклатих глава.
— Имаме основание да вярваме, че е офицер във Форт Бърд. Той е трябвало да преспи във Вашингтон на път за конференция в Калифорния.
— Та това е отклонение от петстотин километра!
— Четиристотин и осемдесет.
— И не знаете коя е тя?
— Предполага се, че е с висок чин. Имала е персонален хъмър, с който е стигнала до мотела.
Той кимна.
— Явно не е коя да е. При това Креймър я е познавал отдавна, за да си струва да бие общо деветстотин и шейсет километра.
Усмихнах се. Всеки друг би го закръглил на
— Форт Бърд си е все така пехота, нали? — попита той. — Малко рейнджъри, малко от „Делта“, но главно пехотинци, доколкото си спомням. Следователно в базата би трябвало да има доста жени с висок чин.
— В момента има Школа по военна психология — казах аз. — Половината от преподавателския състав са жени.
— С какви чинове?
— Капитани, майори. Има и няколко подполковници.
— Та какво е имало в куфарчето?
— Дневният ред за конференцията в Калифорния — казах аз. — А пък хората на Креймър се правят, че няма такъв.
— Винаги има дневен ред — каза Джо.
— Знам.
— Провери майорите и подполковниците — каза той. — Това е моят съвет.
— Благодаря — рекох аз.
— И се опитай да разбереш на кого си бил нужен във Форт Бърд — продължи той. — И защо. Причината не е била смъртта на Креймър. Това поне е сигурно. Креймър си е бил жив и здрав, когато са ти издали заповедта за преместване.
По време на полета се записвахме с броеве на „Льо Матен“ и „Льо Монд“ от предния ден. Някъде по средата на пътя почнахме да разговаряме на френски. Френският и на двама ни имаше нужда от сериозно опресняване, но се разбирахме горе-долу добре. Езикът е странно нещо — като го научиш, никога повече не го забравяш. Джо ме запита за жените в живота ми. Имам чувството, че темата му се струваше особено подходяща за разговор на френски език. Казах му, че в Корея съм ходил сериозно с едно момиче, но оттогава ме бяха преместили първо във Филипините, после в Панама, а сега и в Северна Каролина, та не очаквах да я видя отново. Разправих му и за лейтенант Съмър. Той като че ли се заинтригува от нея. На свой ред ми каза, че в момента си няма приятелка.
После минахме отново на английски и Джо ме попита кога за последен път съм бил в Германия.
— Преди шест месеца — отвърнах.
— Приключи една епоха — каза той. — Германия ще се обедини. Франция ще поднови ядрените си опити, понеже една обединена Германия ще й навява лоши спомени. После отново Франция ще предложи обща валута за Европейския съюз, за да може да задържи новата Германия в своя лагер. След десет години Полша ще е в НАТО, а Съветският съюз няма да съществува. На негово място ще има някаква остатъчна държава. Може би и тя ще е в НАТО.
— Може би — казах аз.
— Така че Креймър е избрал най-добрия момент да напусне играта. В бъдеще вероятно нищо няма да е постарому.
— Вероятно.
— А ти какво ще правиш?
— Кога?
Той се извърна на седалката си и ме погледна право в лицето.
— Задават се съкращения на силите, Джак. Разбери това. За какво им е да поддържат милионна армия, когато отсрещната страна се разпада?
— Още не се е разпаднала.
— Но ще се разпадне. До една година от Съветите няма нищо да остане. Самият Горбачов няма да изкара дълго. Ще има преврат. Комунистите ще направят един последен опит, но ще се провалят. И тогава ще дойдат реформаторите, този път завинаги. Може би Елцин. Той не е лош. Така че във Вашингтон няма да устоят на изкушението да икономисат оттук-оттам. Тия икономии ще дойдат като коледен подарък за бюджета. Не забравяй, че върховният главнокомандващ е преди всичко политик.
Сетих се за сержантката с малкото дете.
— Ще стане, но бавно — казах аз.
Джо поклати глава.
— Ще стане по-бързо, отколкото очакваш.
— Винаги ще имаме врагове — казах аз.
— Спор няма — рече той. — Но тези врагове ще бъдат различни. Няма да разполагат с десет хиляди танка, строени през германските равнини.
Замълчах.
— Помъчи се да разбереш защо си във Форт Бърд — каза Джо. — Там или нищо не става, което значи, че си понижен, или се мъти нещо и затова са те пратили, което пък значи, че те чака повишение.
Мълчах.
— Във всеки случай трябва да разбереш какво става — продължи той. — Задават се съкращения и е важно да знаеш дали точно сега си понижен, или ще се издигнеш.
— На тях винаги ще им трябват военни полицаи — казах. — Дори от армията да останат двама души, единият трябва да е ченге.
— Трябва да имаш план.
— Никога не правя планове.
— Не е зле да започнеш.
Прекарах пръсти по лентичките на куртката си.
— Сложиха ме в първа класа — казах аз. — Може и да ме оставят на работа.
— Вероятно — каза той. — Но дори и да е така, дали работата ще ти допада? Може да те натикат в глуха линия.
Забелязах маншетите на ризата му. Бяха чисти и изгладени, с дискретни ръкавели от сребро и черен оникс. Вратовръзката му беше семпла и строга, копринена. Беше гладко избръснат. Бакенбардите му бяха оформени старателно. Джо изпитваше ужас, че нещо във външността му може да не е както трябва.
— Работа като работа — казах аз. — Не съм придирчив.
Останалата част от полета прекарахме в сън. Събуди ни гласът на пилота по уредбата, който ни