Врагът

пристрастеност към кофеина зависимостта на който и да било наркоман от хероина изглежда като невинно хоби.

Открихме някакво кафене с дълъг бар, който се виеше като змия през помещението. Беше осветено с ярки неонови тръби; високите столове пред бара бяха тапицирани с лепкав винил. Седнахме един до друг, подпрени с лакти на бара, в обичайната поза на сънени пътници, които чакат сутрешен полет. Някакъв човек с бяла престилка сложи по чаша кафе и пред двама ни, без да ни пита. Миришеше на току-що сварено. Заведението беше работило цяла нощ, а в момента се приготвяше сутрешното меню. Откъм кухнята се чуваше цвърчене на пържещи се яйца.

— Какво стана в Панама? — запита Джо.

— С мен ли? — рекох аз. — Нищо.

— Каква ти беше длъжността?

— На наблюдаващ.

— И какво наблюдаваше?

— Наблюдаващ процедурата — казах аз. — Тая история с Нориега трябваше да протече привидно законосъобразно. Той следва да бъде докаран в Щатите и изправен пред американски съд. Когато го спипаме, трябва да стане официално и по правилата. Така че в съдебната зала никой нищо да не може да ни каже.

— Може би смятате да му прочетете и правата като арестуван?

— Е, не чак дотам. Но във всеки случай не бива да се действа грубо като в каубойски филм.

— Да не би да си оплескал нещо?

— Мисля, че не.

— Кого поставиха на твое място?

— Друг човек.

— Чин?

— Същият.

— Изгряваща звезда, а?

Отпих от кафето си. Поклатих глава.

— Не го познавам лично. Но ми се стори гадно копеле.

Джо кимна и вдигна чашата си. Не каза нищо.

— Какво? — запитах аз.

— Форт Бърд не е малка база — каза той. — Но не е и кой знае колко голяма, нали? Върху какво работиш понастоящем?

— В момента ли? Някакъв генерал-майор е умрял и не мога да открия куфарчето му.

— Убийство?

Поклатих глава.

— Инфаркт.

— Кога?

— Снощи.

— След като си поел поста?

Не отговорих.

— Сигурен ли си, че не си оплескал нещо? — запита Джо.

— Мисля, че не — повторих аз.

— А защо тогава са те отзовали? До един момент си наблюдавал процедурата по залавянето на Нориега и после изведнъж се оказваш на синекурна длъжност в Северна Каролина. Ако тоя генерал-майор не беше умрял, щеше все така да си седиш без работа.

— Получих заповед — отвърнах аз. — Нали знаеш как стават тия работи? Предполага се, че който е издал заповедта, е знаел какво върши.

— От кого е подписана?

— Не знам.

— Поинтересувай се. Гледай да научиш кому си бил толкова нужен във Форт Бърд, че да те изтегли от Панама и да те замени с някакво гадно копеле.

Човекът с престилката доля чашите ни. Побутна облечени в найлон менюта по плота към нас.

— Яйца — каза Джо. — Добре изпържени, с бекон и препечен хляб.

— Палачинки — казах аз. — С яйце отгоре, беконът отделно, с много сироп.

Човекът прибра менютата и се отдалечи, а Джо се извъртя на столчето си с лице към помещението. Краката му стърчаха далеч напред и преграждаха пътеката.

— Какво точно каза докторът? — запитах го аз.

Той вдигна рамене.

— Нищо специално. Никакви подробности, никаква диагноза. Европейските доктори никак не ги бива да съобщават лоши новини. Само извъртат и мънкат. Освен това съществува и проблемът за поверителната информация между доктор и пациент.

— Но все пак не сме тръгнали нататък без причина, нали?

Джо кимна.

— Докторът намекна, че не е лошо да идем. При това по-добре скоро, отколкото по-късно.

— А тя какво казва?

— Че било много шум за нищо. Но все пак, ако толкова сме държали да я посетим, сме били добре дошли.

Изядохме си закуската и аз я платих. После Джо ми подаде билета, сякаш правехме сделка. Сигурен бях, че печели повече от мен, но не чак толкова повече, че за него един самолетен билет да е това, което е за мен една чиния пържени яйца с бекон и препечен хляб. Но той прие сделката. Смъкнахме се от столчетата, огледахме се, за да се ориентираме, и поехме към багажните гишета.

— Свали си палтото — каза той.

— Защо?

— Искам чиновникът да ти види лентичките за медали — рече той. — Може да ни сложи в по-висока класа.

— Та ние сме с „Ер Франс“ — казах аз. — Франция дори не е член на военната организация на НАТО.

— Чиновникът обаче положително е американец — каза той. — Да пробваме.

Свалих си палтото. Прегънах го през лакът и запристъпвах на една страна към гишето, за да се вижда лявата половина от куртката ми.

— Така добре ли е? — запитах.

— Идеално — усмихна се той.

Отвърнах на усмивката му. Най-отгоре от ляво на дясно са моята Сребърна звезда, Медалът за доблестна служба и Орденът на Почетния легион. На втория ред са Медалът за воинско отличие, Бронзовата звезда и Пурпурното сърце. На по-долните два реда са разни боклуци. От важните неща повечето съм спечелил случайно и не значат много за мен. Стават само колкото да впечатлят някой чиновник на летището, за да ме сложи в по-висока класа. Но Джо много ми завиждаше за горните два реда. Той самият бе служил пет години във военното разузнаване и освен боклуци друго не беше получавал.

Дойде нашият ред и той постави паспорта и билета си на гишето заедно със служебната си карта от Министерството на финансите. После се отдръпна и застана зад рамото ми. На свой ред и аз подадох паспорта и билета си. Джо ме смушка в гърба. Поизвъртях се на една страна и погледнах чиновника в очите.

— Можете ли да ни намерите две места, където спокойно да си опънем краката? — запитах го аз.

Чиновникът беше дребен човек на средна възраст с уморен вид. Вдигна глава и ни огледа. Двамата с Джо бяхме високи почти три и деветдесет и тежахме общо към двеста килограма. Човекът огледа внимателно служебната карта на Джо, после униформата ми, чукна някакви клавиши и ни се усмихна насила.

— Ще ви сложа отпред, господа — каза той.