Врагът

уведомяваше, че започваме снижаване към летище „Роаси-Шарл дьо Гол“. Беше осем вечерта местно време. Почти целият втори ден от новото десетилетие се бе стопил като мираж, докато сме пресичали часовите пояси над Атлантика.

Обменихме пари и се запътихме към километричната опашка за таксита. Беше огромна, от много хора с много багаж, и едва се влачеше. Отказахме се и хванахме един navette, както французите наричат автобусите от летището до центъра. Стояхме прави през цялото време, докато пресичахме безрадостните северни предградия. Когато слязохме на Плас дьо л’Опера, беше вече девет. Париж беше мрачен и влажен, студен и притихнал. Зад затворените врати и замъглените витрини на кафенета и ресторанти грееха ярки, топли светлини. По протежение на мокрите улици бяха паркирани малки коли с едри капки роса по тях. Тръгнахме пеша на юг и пресякохме Сена по Пон дьо ла Конкорд. Завихме отново на запад по Ке д’Орсе. Реката беше мътна и се влачеше лениво под моста. По повърхността на водата не помръдваше нищо. Улиците бяха празни. Навън нямаше жива душа.

— Дали да не вземем цветя? — запитах аз.

— Късно е — отвърна той. — Всичко е затворено.

Крачейки един до друг, на Плас дьо ла Резистанс свихме вляво по Авеню Рап. Докато пресичахме Рю дьо л’Юниверсите, от дясната си страна зърнахме за миг Айфеловата кула, осветена в златисто. Стъпките ни отекваха като изстрели по смълчания тротоар. Стигнахме до дома на майка ми. Беше в скромна шестетажна каменна сграда, сгушена между две пищни фасади в стил „Бел епок“. Джо извади ръка от джоба си и отключи уличната порта.

— Имаш ключ? — учудих се аз.

— Винаги съм имал.

Зад портата започваше застлана с каменни плочи пътека, която водеше към вътрешния двор. Портиерната беше вляво, а зад нея имаше малка ниша с древен, бавноподвижен асансьор. Изкачихме се до шестия етаж. От асансьора излязохме на широка, слабо осветена площадка. Подът беше застлан с декоративни керамични плочки. Апартаментът вдясно беше с висока двойна дъбова врата, а върху дискретна месингова табелка беше гравирано: Мосю и Мадам Жерар. Вратата вляво беше боядисана в слонова кост и на нея пишеше: Мадам Ричър.

6

Отвътре се чуха бавни стъпки на тътрузещи се крака; мина доста време, преди майка ми да отвори вратата.

— Bonsoir, maman — каза Джо.

Аз само стоях и я гледах.

Беше много отслабнала, посивяла и прегърбена; изглеждаше с около стотина години по-стара от последния път, когато я бях видял. На левия си крак имаше гипс и се подпираше на алуминиева проходилка. Ръцете й стискаха здраво рамката; през кожата ясно се виждаха вени, кости и сухожилия. Трепереше цялата. Беше станала прозрачна като восъчна хартия. Само очите й бяха същите, каквито ги помнех. Сини, весели и дяволити.

— Джо — каза тя. — И Ричър.

Тя винаги се бе обръщала към мен на фамилно име. Никой не си спомняше откога и защо. Може би аз се бях нарекъл така още като дете. Може би тя просто бе откликнала на желанието ми, както става в много семейства.

— Моите момчета — каза тя. — Я какви са ми хубави!

Говореше бавно и задъхано, но усмивката й беше щастлива. Ние пристъпихме напред и я прегърнахме. На допир тялото й беше студено, крехко, някак безплътно. Сякаш тежеше по-малко от алуминиевата проходилка.

— Какво се е случило? — запитах аз.

— Влизайте — подкани ни тя. — Чувствайте се като у дома си.

С накъсани, несръчни движения тя се обърна с проходилката си и затътри крака по коридора. Задъхваше се, гърдите й свиреха. Тръгнах след нея. Джо затвори вратата и ме последва. Коридорът беше тесен, с висок таван и извеждаше към дневна с паркет, бели канапета и бели стени с огледала в рамки. Майка ми се запъти към едно канапе, обърна се с гръб и бавно се отпусна върху него. Тялото й сякаш изчезна в дебелата тапицерия.

— Какво се е случило? — запитах отново аз.

Тя не отговори. Само нетърпеливо махна с ръка, сякаш да отпъди въпроса. Двамата с Джо седнахме един до друг.

— Ще трябва да ни кажеш — настоях аз.

— Идваме отдалеч — добави Джо.

— Аз пък си помислих, че сте ми дошли на гости — рече тя.

— Не, не си си помислила такова нещо — казах аз.

Тя гледаше упорито в някаква точка на стената.

— Нищо ми няма — каза.

— Не ми прилича на нищо.

— Просто моментът не беше подходящ.

— В какъв смисъл?

— Извадих лош късмет — каза тя.

— Как така?

— Блъсна ме кола. И ми счупи крака.

— Къде? Кога?

— Преди две седмици — каза тя. — На нашата улица. Отвън, пред вратата. Валеше дъжд. Бях с чадър, закриваше погледа ми, стъпих на платното, шофьорът ме видя и натисна спирачките, но паважът беше мокър и колата занесе, много бавно, като в забавен кадър, но аз се парализирах от страх и не можех да помръдна. Усетих я как ме удари в коляното, много леко, като целувка, но костта се пречупи на две. Ужасно ме заболя.

Сетих се за дебелака със строшеното коляно, който се гърчеше в мазната локва пред стриптийз бара край Форт Бърд.

— Защо не ни каза? — запита Джо.

Тя не отговори.

— Но ще се оправи, нали? — запита той.

— Разбира се — отвърна тя. — Това е дребна работа.

Джо ме погледна многозначително.

— А какво още има? — попитах аз.

Тя седеше, все така вперила поглед в стената. Отново махна припряно с ръка.

— Какво още има? — повтори въпроса Джо.

Тя ни изгледа един по един.

— Направиха ми рентгенова снимка — каза накрая тя. — За тях аз съм една старица. А стариците, които си чупят костите, са застрашени от пневмония. Понеже, като лежим неподвижно, дробовете ни не се изпълват добре и се възпаляват.

— Е, и?

Тя мълчеше.

— Имаш ли пневмония? — запитах аз.

— Не.

— А тогава какво има?

— Видяха го. На рентгеновата снимка.

— Видяха какво?

— Че съм болна от рак.

Дълго време никой не каза нищо.

— Но ти вече си го знаела — казах накрая аз.