Врагът

тя придърпа стол и седна до бюрото ми, успоредно на мен и с лице към тях. Двама на двама. Извадих втората бележка изпод телефона — онази, на която пишеше: Според участъка в Грийн Вали г- жа К. е умряла около 02:00 — и й я подадох. Тя я разгъна, прочете я, сгъна я и ми я върна, за да я пъхна обратно под телефона. После отново запитах Васел и Кумър за дневния ред. Видях как отношението им видимо се промени. Не че станаха по-отзивчиви. Промяната беше по-скоро във формата, отколкото по същество. Може би защото сред нас имаше жена, те сякаш изоставиха откритата конфронтация; заменяйки я с надменна, снизходителна учтивост. Като хора, принадлежащи на едно друго поколение и една различна социална среда. Явно беше, че мразят военните полицаи; почти сигурно беше, че мразят и жените офицери, но изведнъж решиха, че е нужно да бъдат вежливи.

— Конференцията щеше да бъде напълно рутинна — каза Кумър. — Колкото да се видим и да си побъбрим. Нищо особено.

— Което обяснява и защо не сте отишли.

— Естествено. Много по-редно беше да останем тук предвид обстоятелствата.

— А как разбрахте за Креймър?

— От Дванайсети корпус ни се обадиха.

— От Германия, така ли?

— Дванайсети корпус е в Германия, младежо — търпеливо обясни Васел.

— Къде бяхте отседнали снощи?

— В хотел — отвърна Кумър.

— В кой хотел?

— „Джефърсън“. Във Вашингтон.

— Частно или на разноски на Пентагона?

— Висшите офицери имат право да отсядат в този хотел.

— А защо и генерал Креймър не отседна в него?

— Защото си беше уредил нещо друго.

— Кога?

— Какво кога? — запита Кумър.

— Кога си е уредил въпросното друго нещо?

— Преди няколко дни.

— Значи не е било случайно хрумване?

— Не, не беше.

— И знаете ли какво е било това друго нещо, което си е уредил?

— Не, разбира се — каза Васел. — Иначе щяхме ли да те питаме къде е умрял?

— Значи изобщо не ви е минало през ума, че може да е бил при съпругата си?

— А там ли е бил?

— Не — отвърнах. — За какво ви е да знаете къде е умрял?

Настана продължително мълчание. После отношението им отново се промени. Надменното самодоволство отстъпи място на подкупващо фамилиарна откровеност.

— Не че толкова ни е нужно да знаем — каза Васел. Той се наведи напред и погледна крадешком Съмър, сякаш му се искаше да я няма при нас и тази негова фамилиарна откровеност да си остане между мъже. — Не разполагаме с конкретни данни и доказателства за каквото и да било, но се притесняваме, че личните планове на генерал Креймър могат да поставят определени хора в неудобно положение предвид обстоятелствата.

— Колко добре го познавахте?

— На професионално ниво твърде добре. На лично ниво точно толкова, колкото може да се познава един колега офицер. С една дума, не чак толкова добре.

— Но все пак имате известни подозрения до какво биха могли да се свеждат неговите лични планове, нали?

— Да — отвърна той. — Имахме някои подозрения.

— Следователно не сте се изненадали, че той не е отседнал в хотела.

— Не — рече той. — Не се изненадахме.

— Нито пък като ви казах, че не е бил при жена си.

— Не. Във всеки случай не много.

— Значи имате известни подозрения какво горе-долу би могъл да прави, но не и къде?

Васел кимна.

— Горе-долу.

— А знаете ли с кого?

Васел поклати глава.

— Не разполагаме с конкретна информация.

— Е, добре — казах аз. — Всъщност няма значение. Сигурен съм, че достатъчно добре познавате армията, за да ви е ясно, че ако открием потенциално компрометиращи обстоятелства, които да поставят определени хора, както казахте, в неудобно положение, ние винаги можем да ги прикрием.

Настана продължително мълчание.

— Всички следи ли са заличени? — запита Кумър. — От мястото, където е бил?

Кимнах.

— Прибрахме нещата му.

— Добре.

— Трябва ми дневният ред на конференцията във Форт Ъруин — казах аз.

Отново продължително мълчание.

— Няма такъв — каза накрая Васел.

— Сигурен съм, че има — възразих аз. — Не става дума за някоя школа по актьорско майсторство! Това е армията. А тя не търпи импровизации.

Отново мълчание.

— Няма нищо на хартия — каза Кумър. — Обясних ви, майоре, тази конференция не е нищо особено.

— Как прекарахте днешния ден?

— В гонене на слухове за генерала.

— Как дойдохте от Вашингтон?

— Със служебна кола и шофьор от Пентагона.

— Значи сте напуснали „Джефърсън“?

— Да.

— Следователно багажът ви е в колата на Пентагона.

— Да, в нея е.

— Къде е колата?

— Пред щаба на базата ви.

— Тази база не е моя — казах аз. — Командирован съм временно.

Обърнах се към Съмър и й казах да донесе куфарчетата им от колата. Те побесняха, но нищо не можеха да направят по въпроса. Всякакви цивилни понятия за неправомерен обиск, за прокурорски заповеди и достатъчни основания може да са валидни извън портала на военната база, но не и вътре. Докато Съмър не беше в стаята, наблюдавах очите им. Бяха раздразнени, но не и разтревожени. Значи или казваха истината за конференцията, или своевременно се бяха освободили от всякаква документация. Но аз бях твърдо решил да свърша докрай онова, която се искаше от мен. Съмър се върна с две еднакви куфарчета. Абсолютно същите като куфарчето, което държеше Креймър на снимката със сребристата рамка. Има какви ли не начини да се подмажеш на началството.

Претърсих куфарчетата на бюрото си. Вътре имаше паспорти, самолетни билети, хотелски ваучери и резервации за двамата. Но никакъв дневен ред на никаква конференция във Форт Ъруин.

— Съжалявам за неудобството — казах аз.

— Е, младежо, доволен ли си сега? — запита Васел.

— Съпругата на Креймър също е мъртва — казах аз. — Знаехте ли това?