— Берлинската стена е наполовина паднала. Показаха я по телевизията. Наоколо хората празнуват.
— Радвам се, че поне някой някъде празнува.
— Имаше много хора. Огромни тълпи. Пееха и танцуваха.
— Не съм гледал новините.
— Беше преди около шест часа. Заради разликата във времето.
— Сигурно са още там.
— Носеха големи чукове.
— Не е забранено. В тяхната половина от града са свободни хора. Нали затова сме там от четирийсет и пет години!
— Скоро вече няма да има враг, от който да ги пазим.
Опитах кафето. Горещо, черно — най-доброто в света.
— Ние победихме — казах. — Нима това не е добре?
— Не, ако живееш от парите на Чичо Сам.
Беше облечена като мен — стандартна бойна камуфлажна униформа с горски десен. Ръкавите й бяха навити нагоре. Лентата над лакътя й с инициалите на военната полиция беше идеално водоравна. Предположих, че я е прихванала с безопасна отвътре, където не се вижда. Ботушите й блестяха.
— Нямаш ли пустинни камуфлажки? — запитах.
— Никога не съм била в пустинята.
— Смениха им десена. След пет години научни изследвания. Сегашните са на големи кафяви петна. Пехотинците им викат шоколадов десерт. Не го бива тоя десен. Трябва да върнат стария. Ама сигурно ще им трябват още пет години, за да се сетят.
— Е, и?
— Щом са им нужни пет години, за да измислят нова шарка за камуфлажките, сигурно синът ти ще е завършил колеж, докато им дойде на ума, че трябва да съкратят числеността на армията. Тъй че не си го слагай на сърце.
— Е, добре — отвърна недоверчиво тя. — Значи смятате, че синът ми става за колеж?
— Не го познавам.
Тя замълча.
— Армията мрази промените — продължих аз. — Освен това винаги ще имаме врагове.
Тя мълчеше. Телефонът иззвъня отново. Тя се пресегна и го вдигна вместо мен. Слуша мълчаливо десет-единайсет секунди и ми подаде слушалката.
— Полковник Гарбър, сър — каза тя. — От Вашингтон.
После взе чашата си и излезе. Полковник Гарбър беше шефът ми и макар да беше, общо взето, симпатичен човек, едва ли ми се обаждаше осем минути след настъпването на новата година от едната гола куртоазия. Не беше в стила му. Някои началници много си падат по любезностите. Могат да позвънят и да те обсипят с благопожелания на някой голям празник, сякаш наистина те мислят за равен. Но на Лион Гарбър не би му минало и през ум подобно нещо по отношение на когото и да било, да не говорим за мен. Дори да знаеше, че аз съм дежурен.
— Ричър на телефона — казах аз.
Дълга пауза.
— Аз пък мислех, че си в Панама — рече той.
— Получих заповед за преместване — отвърнах.
— От Панама във Форт Бърд? Защо?
— Не е моя работа да питам.
— Кога те преместиха?
— Преди два дни.
— Но това е понижение.
— А, така ли?
— А не е ли? В Панама поне е било по-интересно.
— Не беше лошо — казах.
— И вече те сложиха дежурен на Нова година?
— По мое собствено желание — отвърнах аз. — Мъча се да се харесам на околните.
— Безнадеждна работа — каза той.
— Една колежка току-що ми донесе кафе…
Той помълча за миг, после каза:
— Не ти ли се обадиха преди малко за военнослужещ, умрял в мотел?
— Преди осем минути — отвърнах аз. — Препратих ги в щаба.
— Оттам пък са ги препратили някъде другаде и така нататък, докато току-що не ми прекъснаха празнуването, за да ме уведомят.
— Защо пък вас?
— Защото въпросният покойник се оказа генерал с две звезди.
По линията настана тишина.
— Не се сетих да попитам — казах аз.
Тишината от другата страна продължаваше.
— Генералите също са смъртни — добавих.
Никакъв отговор.
— Няма нищо подозрително — продължих аз. — Свършили са му дните на човека. Инфаркт. Може да е имал подагра. Не виждам защо трябва да се впрягаме толкова.
— Въпрос на офицерска чест — каза Гарбър. — Не можем да оставим един генерал-майор проснат мъртъв пред очите на хората, без да реагираме. Трябва да засвидетелстваме присъствие.
— И присъствието съм аз?
— Ако питаш мен, бих предпочел някой друг. Но ми се струва, че в този час ти си най-старшият трезв военен полицай. Така че, да, присъствието ще го засвидетелстваш ти.
— Ще ми трябва поне час, за да стигна дотам.
— Човекът не бърза за никъде. Умрял е. А и още не са открили трезв съдебен лекар да направи оглед на трупа.
— Хубаво — казах аз.
— Дръж се почтително.
— Хубаво — повторих.
— Бъди учтив — продължи той. — Извън базата сме им в ръцете. Под цивилна юрисдикция.
— Знам ги аз цивилните — отвърнах. — Веднъж се запознах с един.
— Същевременно гледай да контролираш ситуацията — добави той. — Ако се нуждае от контрол, искам да кажа.
— Човекът сигурно е умрял в леглото си — казах. — Като повечето хора.
— Обади се — рече той, — ако имаш нужда от нещо.
— Хубаво ли си прекарвате? — запитах.
— Страхотно — отвърна той. — Дъщеря ми е на гости.
И затвори телефона. Набрах полицейския диспечер и взех номера и адреса на мотела. После оставих кафето си недопито на бюрото, казах на сержантката какво се е случило и се запътих към стаята си, за да се преоблека. Реших, че за да засвидетелствам
От парка на военната полиция взех един джип „Хъмър“ и излязох през главния портал, където записаха данните ми, номера на автомобила и часа на излизане. Намерих мотела за по-малко от петдесет минути. Беше на петдесетина километра право на север от Форт Бърд. Пътят минаваше през глухата провинция на Северна Каролина; наоколо беше тъмно и не се виждаше нищо особено, ако не се брояха редките крайпътни заведения и супермаркети, проскубаните храсталаци и някакви спящи зимен сън ниви, най-вероятно картофени. Всичко беше ново за мен. Преди никога не бях служил по тия места. Пътищата бяха пусти.
