Врагът

подобно на прозрачна кожичка. Беше умрял, преди да постигне оргазъм. Това беше очевидно.

— Инфаркт — каза зад гърба ми Стоктън.

Кимнах. Сивкавата кожа беше сигурен знак. Също и изразът на изненада и уплаха, и внезапната болка в горната част на лявата ръка.

— Масивен инфаркт — казах аз.

— Дали поне е успял да го вкара? — запита Стоктън. По гласа му познах, че се подсмихва.

Леглото беше напълно оправено. Мъртвецът лежеше върху покривката, а тя беше още плътно опъната върху възглавниците. Ала в едната възглавница имаше кръгла хлътнатина, явен отпечатък от нечия глава; покривката беше набрана и притисната надолу, към матрака, от натиска на нечии лакти и колене.

— Жената е била отдолу, когато е станало — казах аз. — Това е сигурно. Трябвало е да изпълзи изпод него.

— Ама че шантава смърт!

Обърнах се и го погледнах.

— Има и далеч по-неприятни начини да умреш.

Той само се усмихна.

— Какво? — казах аз.

Не отговори.

— И не се знае коя е жената? — запитах.

— От нея няма и следа — отвърна той. — Изпарила се е.

— Не са ли я видели на рецепцията?

В отговор Стоктън само се усмихна.

Изгледах го. После разбрах. Евтин мотел до магистрално кръстовище, с бензиностанция и стриптийз бар, на петдесет километра северно от военна база.

— Била е проститутка — казах. — Така са го и открили. Човекът на рецепцията я е познавал. Видял я е да бяга преждевременно от стаята. Станало му е любопитно и е отишъл да провери защо.

Стоктън кимна.

— Обади ни се незабавно. Разбира се, когато дойдохме, дамата отдавна си беше отишла. Освен това той изобщо отрича, че е имало дама. Дава си вид, че заведението не е такова.

— Имали ли сте преди работа тук?

— Понякога. Заведението си е точно такова, повярвай ми.

Гледай да контролираш ситуацията, ми беше казал Гарбър.

— Инфаркт значи? — рекох аз. — Нищо повече.

— Може би — отвърна Стоктън. — Но за да знаем със сигурност, трябва аутопсия.

В стаята беше тихо. Не се чуваше нищо освен радиотрафик от полицейските коли отпред и думкането на музиката откъм бара. Обърнах се отново към леглото. Погледнах лицето на умрелия. Не ми беше познато. Огледах ръцете му. На дясната имаше пръстен на випускник от военната академия „Уест Пойнт“, а на лявата венчална халка — стара, широка, белезникава, най-вероятно девет карата. Погледнах гръдния му кош. Идентификационните плочки с името и отличителните му белези бяха скрити под лявата мишница — точно там, където с дясната ръка се беше стиснал за бицепса. С усилие повдигнах ръката му и ги издърпах. Бяха обточени с гума, за да не дрънкат. Вдигнах ги към очите си, доколкото позволяваше верижката на врата му. Казваше се Креймър, беше католик, кръвна група 0.

— Можем ние да уредим аутопсията, ако предпочиташ — казах аз. — Във военномедицинския институт „Уолтър Рийд“.

— Извън границите на щата?

— Той е генерал все пак.

— Нямате интерес да се разчуе.

Кимнах.

— Така е. Ти също.

— Може би.

Пуснах плочките и от леглото насочих вниманието си към нощните шкафчета и вградения плот. Нищо. В стаята нямаше телефон. На място като това можеше да се очаква да има най-много телефонна кабина до рецепцията. Проврях се покрай Стоктън и огледах банята. До мивката имаше несесер от черна кожа, вероятно лично негов, не военен, с плътно затворен цип. Отгоре бяха отпечатани релефни инициали „КРК“. Отворих го. В него имаше четка за зъби и самобръсначка, и компактни тубички с паста и крем за бръснене. Нищо друго. Никакви лекарства. Никакъв препарат за поддържане на сърцето. Никакво пакетче с презервативи.

Проверих и в гардероба. Вътре имаше парадна униформа, прилежно провесена на три отделни закачалки — панталонът върху напречника на едната, куртката на втората, ризата на третата. Вратовръзката все още беше под яката на ризата. Точно в средата върху лавицата над закачалките беше поставена напред с козирката офицерска фуражка, цялата обточена със златен ширит. От едната й страна имаше сгъната бяла тениска, от другата — бели шорти, също сгънати.

На пода на гардероба имаше чифт обувки, изравнени една с друга, а отстрани — зелен платнен куфар, внимателно подпрян до задната стена. Обувките блестяха, в тях имаше стегнато навити чорапи. Куфарът също беше личен, а не военен и беше подсилен с естествена кожа на всички важни места. Не беше нито нов, нито особено пълен.

— Ще получиш резултатите — казах аз. — Нашият съдебен лекар ще ти изпрати копие от доклада, без нищо изтрито или добавено. Ако забележиш нещо, което не ти харесва, веднага ти подаваме обратно топката, все едно нищо не е било.

Стоктън не отговори, но не усещах да излъчва враждебност. Някои от полицаите в тия градчета са свестни хора. Присъствието на голяма база като Форт Бърд неминуемо се отразява на цивилния живот. В резултат военните полицаи прекарват доста време със своите колеги от гражданската полиция, като понякога това е твърде досадно, а понякога не. Усещах, че Стоктън не е тип, който създава големи проблеми. Беше спокоен. Истината беше, че ми се видя малко мързелив, а мързеливите хора имат това предимство, че с радост те оставят да им вършиш работата.

— Колко струва? — запитах.

— Кое?

— Колко струва една курва по тия места?

— Двайсет долара ще ти свършат работа — отвърна той. — В тия пущинаци не се предлага нищо екзотично.

— А стаята?

— Да речем, петнайсет.

Претърколих трупа отново по корем. Не беше лесно. Човекът тежеше минимум деветдесет килограма.

— Е, какво мислиш? — запитах.

— За кое?

— Да закараме трупа за аутопсия в „Уолтър Рийд“?

Настана кратка пауза. Стоктън стоеше, забил поглед в стената.

— Може и да се окаже приемливо — каза накрая той.

На вратата се почука. Беше един от полицаите от патрулните коли.

— Току-що се обади съдебният лекар — рече той. — Още поне два часа нямало да може да дойде. Нова година е все пак.

Усмихнах се. Много скоро приемливо щеше да се замени с твърде желателно. Стоктън нямаше два часа за чакане. Не след дълго по пътищата щеше да има стълпотворение от хора с коли, връщащи се от всякакви празненства. След два часа той вече щеше да ме моли да го отърва от умрелия старец. Аз не казах нищо и полицаят излезе да чака в колата си; Стоктън прекоси стаята и застана до прозореца, с гръб към трупа. Извадих от гардероба закачалката с куртката и я закачих на вратата на банята, за да я осветява крушката от коридора.

Да разглеждаш парадна униформа на военен е като да четеш книга или да седиш до него в бара и да слушаш историята на живота му. Въпросната куртка беше с размерите на тялото върху леглото; на