табелката отпред пишеше „Креймър“, също както и на плочките. Имаше лентичка за медала „Пурпурно сърце“ с две китки бронзови дъбови листенца отстрани, указващи второ и трето награждаване със същия медал — броят точно съответстваше на белезите по тялото му. Върху пагоните имаше по две сребърни звезди — потвърждение, че наистина е генерал-майор. Знаците за войскова принадлежност на реверите му показваха, че е генерал от бронетанковите войски на САЩ, а нашивката на ръкава — че служи в XII корпус. Имаше и значки за множество войскови отличия, както и цяла коледна елха лентички за всякакви ордени и медали, някои още от Виетнам и Корея, част от които може би наистина си бе заслужил, други може би не. Сред тях имаше и лентички за чуждестранни отличия, чието носене върху парадната униформа беше позволено наистина, но не и задължително. Куртката беше доста обкичена, сравнително стара, но добре поддържана, стандартна, а не шита по поръчка. Като цяло тя издаваше човек, притежаващ професионална, но не и лична суета.

Пребърках джобовете. Бяха празни, ако не се смяташе ключът от наетата кола. Беше на ключодържател от прозрачна пластмаса с формата на цифрата 1, вътре с жълта хартийка с надпис „Хърц“ и номерче, написано на ръка с черна химикалка.

И никакъв портфейл. Никакви дребни монети.

Върнах куртката в гардероба и проверих панталоните. Нищо в джобовете. После обувките. Нищо в тях, ако не се смятаха чорапите. Фуражката. Нищо под нея. Извадих платнения куфар и го разтворих на пода. Вътре имаше бойна генералска униформа и полево кепе. Резервен комплект бельо, чорапи и чифт излъскани полеви ботуши от обикновена черна кожа. И една празна преградка, явно за несесера. Нищо друго. Абсолютно нищичко. Затворих куфара и го върнах на мястото му. Коленичих и надникнах под леглото. И там нищо.

— Има ли нещо, което да ни притеснява? — запита Стоктън.

Изправих се. Поклатих глава.

— Не — излъгах.

— Тогава е твой — каза Стоктън. — Аз обаче получавам копие от доклада за аутопсията.

— Дадено — отвърнах.

— Е, честита Нова година — рече той. После излезе и тръгна към колата си, а аз — към моя хъмър. Подадох по радиостанцията сигнал 10–5, пратете линейка, и наредих на сержантката да изпрати и двама военни полицаи, които да опишат и опаковат всички вещи на Креймър и да ги донесат в кабинета ми. После седнах зад волана и зачаках Стоктън и хората му да се разкарат. Проследих с поглед колите им, докато се изгубиха в мъглата, след което се върнах в стаята при Креймър и извадих от джоба на куртката му ключа от наетата кола. Излязох отново навън и отключих форда.

В колата нямаше нищо, ако не се брояха копията от наемния договор и неприятната воня на препарата за почистване на тапицерия. Според договора Креймър бе получил форда в един и трийсет часа следобед на летище „Дълес“ край Вашингтон, бе платил със собствена кредитна карта „Америкън Експрес“, като му бе направена отстъпка. При получаване на колата километражът бе показвал 21 276 километра, а в момента показваше 21 756. Според моята проста аритметика това означаваше, че Креймър е шофирал 480 километра, което горе-долу съответстваше на разстоянието от летището до мотела, без излишни отклонения.

Сложих книжата в джоба си и заключих колата. Погледнах в багажника. Беше абсолютно празен. С всяка крачка, която правех, музиката откъм бара се усилваше. На десет метра от сградата ме лъхна остра миризма на бира и цигарен дим откъм вентилаторите. Проврях се между паркираните коли и намерих вратата. Беше масивна, дървена и плътно затворена заради студа навън. Дръпнах я и в същия миг мощна вълна от пулсиращ тътен и горещ спарен въздух ме удари в лицето. Помещението беше като врящ казан. Вътре имаше поне петстотин души; стените бяха боядисани в черно, червени и лилави лъчи на прожектори се отразяваха от въртящите се огледални топки на тавана. На задната сцена до металния кол видях танцьорка. Беше чисто гола, ако не се смяташе бялата каубойска шапка на главата й. Пълзеше на четири крака и събираше банкноти от зрителите.

Зад касовия апарат до самата врата беше застанал едър мъжага с черна тениска. Лицето му беше изцяло в сянка. В светлото петно от насочения към него прожектор се открояваше само гръдният му кош — широк и цилиндричен като петролен варел. Музиката беше оглушителна; тълпата изпълваше плътно цялото помещение от стена до стена. Излязох заднишком и вратата сама се затвори след мен. Постоях няколко мига на студа, после се извърнах, пресякох обратно платното и се насочих към рецепцията на мотела.

Помещението представляваше потискаща гледка. Луминесцентните тръби пръскаха зеленикава светлина, автоматът за кока-кола до вратата бръмчеше натрапчиво. На стената имаше телефонен апарат с монети, подът беше застлан с протрит линолеум, стената зад високия до кръста плот на рецепцията беше облицована с евтина ламперия от имитация на дърво, каквато повечето хора слагат в мазетата си. Зад плота, подпрян на високо столче, стоеше бял около двайсетгодишен младок с дълга немита коса и скосена безволева брадичка.

— Честита Нова година — казах аз.

Той не отговори.

— Вземал ли си нещо от стаята на умрелия? — запитах.

Той поклати глава.

— Не.

— Да чуя пак?

— Не съм вземал нищо.

Кимнах. Вярвах му.

— И така — казах, — кога пристигна той?

— Не знам. Аз застъпих в десет. Човекът вече беше тук.

Кимнах отново. Креймър бе напуснал паркинга на „Хърц“ при летище „Дълес“ около един и трийсет и две минути, като по показанията на километража не се бе отклонявал, преди да дойде в мотела; следователно можеше да се допусне, че е пристигнал някъде около седем и трийсет. Или може би в осем и трийсет, ако бе спрял да вечеря по пътя. Или най-късно в девет, ако бе карал извънредно предпазливо.

— Ползвал ли е телефона? — запитах.

— Повреден е.

— Че как тогава е поръчал проститутката?

— Каква проститутка?

— Онази, която е чукал, когато е хвърлил топа.

— Тук няма проститутки.

— Или може би е отишъл да си я хване от бара?

— Човекът беше в предпоследната стая, почти до пътя. Откъде мога да знам какви ги е вършил?

— Имаш ли шофьорска книжка?

Младокът не отговори веднага.

— Защо?

— Елементарен въпрос — казах аз. — Или имаш, или нямаш.

— Имам.

— Покажи я.

Бях по-голям от автомата за кока-кола, целият покрит със значки и нашивки, така че той постъпи, както би постъпил на негово място всеки двайсетгодишен хлапак, особено когато заговоря с този тон. Отлепи задника си от високото столче, посегна и извади портфейл от задния си джоб. Отвори го. Шофьорската му книжка беше затъкната зад мътно найлоново прозорче. На нея бяха отпечатани снимката и името му заедно с адреса.

— Така — рекох аз. — Сега знам къде живееш. След известно време ще дойда пак с още въпроси. Ако те няма тук, ще те открия вкъщи.

Той не отговори. Извърнах се, бутнах вратата и излязох да чакам в хъмъра.

Четирийсет минути по-късно се появи военна линейка с още един хъмър. Казах на хората си да приберат всичко, включително наетата кола, но не ги изчаках да приключат, а тръгнах право към базата. На портала отново записаха данните ми, после се върнах в кабинета, който не беше мой, и наредих на сержантката да

Вы читаете Врагът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату