Наредих на ефрейтора от дневната смяна да премести вещите на Креймър от кабинета в личната ми стая. Държах да бъдат на сигурно място. В един момент вдовицата може би щеше да ги поиска. А в голяма база като Форт Бърд се случва да изчезнат неща, което би било доста неудобно. После отидох до офицерския клуб с надеждата да открия колеги от военната полиция, седнали на закуска или ранен обяд. Военните полицаи обикновено се държат здраво един за друг, далеч от всички останали, понеже се ползват с всеобща омраза. Открих групичка от четирима — двама мъже и две жени. Всички бяха със стандартна бойна униформа с горски десен, уставното облекло на служещите в базата. Едната от жените беше с чин капитан. Ръката й беше в гипс. Хранеше се с мъка. Сигурно нямаше да й е лесно да шофира. Другата имаше върху реверите си нашивки на лейтенант, а на табелката с името й пишеше
— Лейтенант Съмър — казах аз.
— Да, сър?
— Честита Нова година.
— И на вас, сър.
— Заета ли сте днес?
— С общи задачи, сър.
— Добре, чакам ви отпред след трийсет минути. С парадна униформа, ще прегръщате вдовица.
Самият аз облякох парадна униформа, обадих се в автопарка и поръчах обикновена кола с четири врати. Нямах желание да се возя на хъмър чак до Вирджиния. Прекалено е шумен и неудобен. Един редник ми докара нов масленозелен шевролет. Подписах се за колата, закарах я пред щаба и зачаках.
Лейтенант Съмър се появи точно в средата на двайсет и осмата минута от определените й трийсет. Огледа се за миг и тръгна право към колата. Изглеждаше твърде добре. Беше ниска, наистина, но се движеше с естествена грация. Като онези модели, които са по метър и осемдесет, само че в миниатюра. Слязох от колата, оставих шофьорската врата отворена и я пресрещнах на тротоара. На куртката й имаше значка на отличник стрелец с малки висулки за карабина, малокалибрена пушка, автоматична карабина, пистолет, малокалибрен пистолет, картечница и картечен пистолет. Когато стигна до мен, тя се закова на място и уставно отдаде чест.
— Сър, лейтенант Съмър се явява по ваша заповед!
— Спокойно — казах аз. — Свободна форма на обръщение. Викай ми или Ричър, или нищо. И не ми отдавай чест. Не си падам по това.
Съмър замълча, но видимо се отпусна.
— Става — рече тя.
Отворих предната дясна врата и понечих да се кача в колата.
— Аз ли ще карам? — запита тя.
— Почти цяла нощ не съм мигнал.
— Кой е починалият?
— Генерал Креймър — казах аз. — Голяма клечка в бронетанковите войски в Европа.
Тя отново замълча за миг. После запита:
— А какво е правил тук? Ние сме пехота.
— Просто е минавал — отвърнах аз.
Съмър седна зад волана и премести седалката докрай напред. Нагласи огледалата. Аз блъснах моята седалка назад и се опитах да се наместя колкото се може по-удобно.
— Накъде? — запита тя.
— Към Грийн Вали, Вирджиния — казах. — Около четири часа път, предполагам.
— Там ли е вдовицата?
— Временно, за празниците.
— И ние първи ще й съобщим новината? Един вид: честита Нова година, госпожо, а между другото вашият съпруг току-що почина…
Кимнах.
— Блазе ни — рекох аз. Но иначе не се притеснявах особено. Генералските съпруги са железни. Те или са прекарали последните трийсет години, бутайки партньора си в живота по хлъзгавата стълбица на кариерата, или трийсет години са понасяли боклука, който им е падал в лицето, докато съпругът сам се е катерил нагоре. Така или иначе, трудно може да се намери нещо, което да ги уязви. В повечето случаи генералската съпруга е по-корава от самия генерал.
Съмър свали кепето си и го хвърли на задната седалка. Косата й беше много късо подстригана. Почти обръсната. Имаше деликатен череп и приятни скули. И гладка кожа. Харесваше ми. Караше страхотно бързо. Това поне беше очевидно. Едва бе закопчала колана си, и така даде газ на шевролета, сякаш тренираше за световната купа.
— Нещастен случай? — запита тя.
— Инфаркт — отвърнах. — Запушени артерии.
— Къде? В общежитието за командировани?
Поклатих глава.
— В скапан мотел край града. С двайсетдоларова курва, затисната под него.
— Това последното няма да го казваме на вдовицата, нали?
— Не. Нито на нея, нито на когото и да било.
— А защо е минавал оттук?
— Защото не е бил командирован във Форт Бърд. Просто е сменял самолета. Първо Франкфурт — „Дълес“, оттам Вашингтон — „Ел Ей Интърнашънъл“. Отивал е на конференция във Форт Ъруин.
— Ясно — каза тя и се умълча.
Продължавахме напред. Вече се бяхме изравнили с мотела, но бяхме доста по на запад, отивахме право към магистралата.
— Моля за разрешение да говоря свободно — обади се по едно време тя.
— Разбира се — отвърнах аз.
— Това да не е изпит?
— Защо да е изпит?
— Вие не сте ли от Сто и десета специална част?
— Да — отвърнах.
— Подала съм молба.
— За сто и десета?
— Да — отвърна тя. — Може би правите тайна оценка.
— На какво?
— На мен — отвърна тя. — Като кандидат.
— Трябваше ми жена за партньор. В случай, че вдовицата е от ония, дето обичат да ги прегръщат. Избрах те наслуки. Капитанката със счупената ръка нямаше да може да кара. Освен това, ако всеки път при оценка на кандидати чакахме да умре по някой генерал, системата щеше съвсем да зацикли.
— Сигурно е така — отвърна тя. — Но се питам дали не очаквате от мен да почна да задавам всички очевидни въпроси.
— От всеки офицер на военната полиция очаквам да задава без подканяне очевидните въпроси, независимо дали е подал молба за Сто и десета или не.
— Добре, започвам тогава. Генерал Креймър е имал двайсетчасов престой в района на Вашингтон, искал е да си начеше крастата и не е имал нищо против да си плати за удоволствието. Защо обаче му е трябвало да идва чак дотук, за да го направи? Та това са колко? Петстотин километра?
— Четиристотин и осемдесет — уточних.
— При това на другия ден е трябвало да се връща.
— Разбира се.
