ме свърже с Гарбър. Седнах зад бюрото си и зачаках разговора. Не бяха минали и две минути, и телефонът иззвъня.
— Какво става? — запита той.
— Казва се Креймър — рекох аз.
— Знам — рече Гарбър. — Обадих се на полицейския диспечер, след като говорих с теб. Какво му се е случило?
— Инфаркт — казах аз. — По време на полов акт с проститутка, дошла доброволно. В мотел, където на една по-придирчива хлебарка не би й стъпил кракът.
Настана продължително мълчание.
— Ах, мамка му — рече накрая Гарбър. — Та той беше женен!
— Да, видях брачната му халка. И пръстена от „Уест Пойнт“.
— Випуск петдесет и втора — каза Гарбър. — Проверих.
По линията отново настана тишина.
— Ах, мамка му — повтори той. — Защо умни иначе хора вършат подобни дивотии?
Не отговорих, понеже сам не знаех.
— Трябва да бъдем дискретни — рече Гарбър.
— Не се бойте — казах аз. — Потулването на случая вече е в ход. Местните ми разрешиха да го изпратя за аутопсия в „Уолтър Рийд“.
— Добре — рече Гарбър. — Чудесно. — Помълча малко, после каза: — Хайде, разправяй отначало.
— Беше с нашивки от Дванайсети бронетанков корпус — казах аз. — Това значи, че базата му е била в Германия. Вчера е пристигнал на „Дълес“. Вероятно от Франкфурт. С граждански полет, разбира се, понеже беше с параден костюм. Сигурно се е надявал да го сложат в първа или бизнес класа. Ако беше летял с военен транспорт, щеше да е с полева униформа. На „Дълес“ взел евтина кола под наем и пропътувал четиристотин и осемдесет километра до мотел за петнайсет долара на нощ, където си хванал проститутка за двайсет долара.
— Знам за полета — каза Гарбър. — Вече се обадих в щаба на Дванайсети корпус. Казах им, че е мъртъв.
— Кога?
— След като разговарях с диспечера.
— Казахте ли им къде и как е умрял?
— Казах им, че най-вероятно от инфаркт, нищо повече, никакви подробности, никакво местонахождение на трупа. Сега все повече ми се струва, че съм взел правилното решение.
— А какво знаете за полета?
— Пътувал е с „Америкън Еърлайнс“ вчера от Франкфурт до „Дълес“, кацнал е в тринайсет нула-нула, имал е връзка в девет нула-нула днес от Вашингтон за „Ел Ей Интърнашънъл“. Отивал на конференция на Командването на бронетанковите войски във Форт Ъруин. Той беше един от командващите на бронетанковите войски за Европа. Важна клечка. С известен шанс, не много голям, до две години да го повишат в заместник-началник щаб. Понастоящем заместник-началникът е от пехотата, а там обичат да ги сменят на ротационен принцип. Така че е имал шанс. Но сега вече няма, не мислиш ли?
— Ни най-малък — отвърнах.
Гарбър не отговори.
— Колко време е щял да остане тук?
— Трябвало е да се върне в Германия до седмица.
— Как са трите му имена?
— Кенет Робърт Креймър.
— Хващам се на бас, че знаете и рождената му дата — казах. — И мястото му на раждане.
— Е, и?
— А също и номерата на полетите и дали е седял до прозореца или до пътеката. И дали е поръчал месно или вегетарианско меню. Както и номера на стаята, която са му пазили в общежитието за командировани във Форт Ъруин.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Искам да попитам защо и аз не знам всичко това?
— Откъде да го знаеш? — рече Гарбър. — Все пак аз говорих по телефона, докато ти претърсваше някаква си стая в мотел.
— Знаете ли какво? — рекох аз. — Всеки път, когато пътувам за някъде, мъкна със себе си цяла пачка самолетни билети, пътни листове, хотелски резервации и тъй нататък, а когато се връщам от чужбина, нося паспорт. А пък ако отивам на конференция, ще имам и куфарче, в което да разнасям всичко това, плюс още цял куп боклуци.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че от стаята в мотела липсват неща. Билети, резервации, паспорт, програма за пътуването. С две думи: всичко, което човек обикновено си носи в едно куфарче.
Гарбър не отговори.
— Креймър имаше голям куфар — продължих аз. — Платнен, зелен, с кожени ремъци. Обзалагам се десет към едно, че е имал и малко куфарче от същия материал и цвят. Предполагам, че жена му ги е избрала в комплект. Може би по каталог. Като коледен подарък преди десетина години.
— И куфарчето го нямаше?
— Много е вероятно да е държал в него и портфейла си, щом е бил с парадна униформа. С толкова лентички от ордени и медали, вътрешният му джоб сигурно е бил сплескан.
— Е, и?
— Мисля, че проститутката е видяла къде си слага портфейла, когато й е плащал. После двамата се захващат за работа, той хвърля топа, докато е отгоре й, а тя решава да изкара още някой и друг лесен долар. Мисля, че тя му е задигнала куфарчето.
Известно време Гарбър не каза нищо.
— Дали от това произтича проблем? — запита накрая той.
— Зависи какво е имало в куфарчето — отвърнах аз.
2
Затворих телефона и забелязах листчето, което сержантката бе поставила на бюрото ми:
Закусвалнята до бензиностанцията беше отворена, но празна. На рецепцията на мотела нямаше никой. Тръгнах покрай редицата стаи и стигнах до предпоследната. До стаята на Креймър. Вратата беше заключена. Застанах с гръб към нея и се опитах да си представя, че съм проститутка, чийто клиент току-що е умрял. Избутала съм го встрани, облякла съм се набързо, грабнала съм куфарчето му и сега се опитвам да го отмъкна. Какво бих направила? Самото куфарче не ме интересува. Искам парите в портфейла, може би и картата „Америкън Експрес“, следователно ще го преровя, ще грабна парите и картата, а куфарчето ще изхвърля начаса. Но къде щях да направя това?
Най-добре би било в самата стая. По една или друга причина обаче не го правя. Може да съм изпаднала в паника. Може да съм в шок, обхваната от смъртна уплаха, и единствената ми цел е да се махна по-бързо. Та ако не в стаята, къде другаде? Погледът ми се спря върху стриптийз бара насреща. Може би като проститутка и без това ще отида натам. Може би там ми е работното място. Само че едва ли мога да се появя в бара с куфарче в ръка. Колежките ми ще забележат, понеже и без това имам голяма ръчна чанта. Проститутките винаги са с големи чанти. Имат твърде много реквизит, който разнасят със себе си. Презервативи, разни лосиони за масаж, евентуално пистолет или сгъваем нож, понякога дори машинка за
