Майка ми кимна.
— Прав си — каза тя. — И отговорът е: умираш, когато ти дойде времето.
— Това е пораженческа позиция.
— Не, Джо. Това е реалистична позиция. Човек трябва да подбира битките си. Естествено, дребните болести е редно да се лекуват. Ако претърпиш катастрофа, отиваш да те закърпят. Но някои битки просто не могат да бъдат спечелени. Не си мислете, че не съм обмисляла всичко най-внимателно. Прочетох книги, говорих с приятели. Излечимостта на това заболяване, след като симптомите вече са се проявили, е много ниска. Десет, двайсет процента, и то за да умреш не сега, а след пет години. Кому е притрябвало това? А и с цената на някакво кошмарно лечение.
Двамата с Джо седнахме да обядваме; майка ми не. Изчаквах брат ми да зададе следващия си резонен въпрос, който сякаш висеше във въздуха. Накрая той стигна и до него. Джо Ричър — трийсет и две годишен, метър и деветдесет и пет, сто килограма, завършил „Уест Пойнт“, някаква голяма клечка в Министерството на финансите — положи длани върху масата и погледна майка си право в очите.
— Няма ли да ти липсваме, мамо? — запита той.
— Грешен въпрос — отвърна тя. — Аз ще съм умряла. Нищо няма да ми липсва. Аз ще ви липсвам. Така както ви липсва баща ви. Както липсва и на мен. Както ми липсва и моят собствен баща, и майка ми, и баба ми, и дядо ми. Да ти липсват умрелите също е част от живота.
Двамата с Джо мълчахме.
— Ти всъщност ме питаш друго — продължи тя. — Питаш ме: как така мога да ви изоставя? Питаш ме: не ме ли интересувате повече? Нямам ли желание да видя как ще се развие оттук нататък животът и на двама ви? Нищо свързано с вас ли не ме вълнува вече?
Не отговорихме.
— Разбирам ви — рече тя. — Често казано, интересувате ме много. Аз сама съм си задавала неведнъж тези въпроси. Чувствам се, сякаш спирам да гледам филм насред прожекцията и излизам от салона. Сякаш съм принудена да си тръгна от филм, който много бих искала да догледам. И това е, което ме тревожи. Че няма да разбера какво ще стане по-нататък с вас, момчета, как ще се развие животът ви. Тази част наистина ми е противна. Но после си казвам, че все някога, рано или късно, човек излиза от салона. Все пак никой не живее вечно. Аз, така или иначе, няма да дочакам да видя как ще се развие животът ви докрай. И при най-добрите обстоятелства. Сега чак разбирам това. И вече не се притеснявам толкова. Когато и да напусна прожекцията, ще бъде една случайна дата. И все ще ми се гледа още.
Известно време и тримата седяхме безмълвни.
— Колко остава? — запита накрая Джо.
— Не много — отвърна тя.
Ние мълчахме.
— Аз не ви трябвам повече — каза тя. — Вие сте големи мъже. Задачата ми е изпълнена. Това е естествено и няма нищо страшно. Такъв е животът. Така че ме оставете да си ида.
До шест вечерта се бяхме изприказвали докрай. Вече близо час никой не продумваше. Изведнъж майка ми се надигна в креслото си.
— Да идем на вечеря — предложи тя. — В ресторант „Полидор“, на Рю Мосю льо Пренс.
Повикахме такси и с него отидохме до театър „Одеон“. Оттам продължихме пеша. Така искаше майка ми. Беше загърната в палто, подпираше се на ръцете ни и се движеше бавно и с мъка, но ни се стори, че се радва на свежия зимен въздух. Рю Мосю льо Пренс пресича острия ъгъл между булевардите „Сен Жермен“ и „Сен Мишел“ в Шести район. Може да се каже, че това е най-парижката уличка в цял Париж. Тясна, пъстра, леко позападнала, но кипяща от живот, тя минава между два реда високи фасади на сгради с някога пищни гипсови орнаменти. Самият „Полидор“ е прочут стар ресторант. В него човек има чувството, че на същата маса се е хранил кой ли не — чревоугодници, шпиони, художници, бегълци от закона, ченгета, бандити.
И тримата си поръчахме едни и същи блюда: запечено козе сирене, свинско със сливи, малинови тарталети. И бутилка изискано червено вино. Ала майка ми не яде и не пи нищо. Седеше и ни гледаше. Лицето й беше изопнато от физическата болка. Двамата с Джо се хранехме мълчаливо, усещайки погледа й върху себе си. Тя говореше през цялото време, изключително само за миналото. Но в гласа й нямаше тъга. Сякаш преживяваше отново щастливите моменти в живота си. Смееше се. Потърка с палец белега върху лицето на Джо и ми се скара, също както навремето, задето му го бях причинил. Аз пък си вдигнах ръкава, също както тогава, и й показах къде Джо ме беше намушкал с длетото, за да си отмъсти, и тогава тя се скара и на него, също както навремето. Стана дума за разни неща, който й бяхме изработили като подарък в часовете по ръчен труд. И за рождените ни дни, които бяхме празнували в безрадостната прашна жега или в безмилостния мраз на далечни военни бази. Разказа ни за кой ли път как се е запознала с баща ни в Корея, как са се оженили в Холандия, колко бил несръчен, как за трийсет и три години брачен живот й бил подарил само два букета цветя — единия при раждането на Джо, а другия, когато съм се родил аз.
— Защо не ни каза преди година? — запита Джо.
— Знаеш защо — отвърна тя.
— Защото щяхме да се скараме — казах аз.
Майка ми кимна.
— Решението трябваше да си бъде мое — каза тя.
Поръчахме кафе и двамата с Джо запалихме цигари. Когато келнерът ни донесе сметката, го помолихме да ни повика такси. По обратния път към Авеню Рап и тримата мълчахме. Почти никой не проговори, докато стана време да си лягаме.
На четвъртия ден от новото десетилетие се събудих рано. Откъм кухнята се чуваше гласът на Джо — говореше на френски. Отидох при него и видях, че разговаря с жена. Млада и енергична. С късо подстригана коса и лъчезарни очи. Каза ми, че била личната болногледачка на майка ми, каквато й се полагала според някаква отдавна сключена застраховка. Обясни, че идвала всеки ден, само за вчера майка ми я била помолила да пропусне. Искала да остане насаме със синовете си. Попитах момичето по колко часа дневно прекарва с майка ми. Тя каза, че полицата предвиждала денонощни грижи, ако и когато се наложи, което според нея не било далеч.
Когато момичето с лъчезарните очи си тръгна, аз се върнах в спалнята, взех душ и събрах багажа си. През това време Джо влезе и ме видя какво правя.
— Тръгваш ли си? — запита той.
— И двамата си тръгваме — отвърнах. — И ти го знаеш.
— Редно е да останем.
— Дойдохме да я видим. Тя това искаше. А сега вече иска да си вървим.
— Така ли мислиш?
Кимнах.
— Това снощи, в „Полидор“, беше за сбогом. Сега тя иска да я оставим на мира.
— Как можеш да постъпваш така?
— Това е, което тя иска. И сме длъжни да й го дадем.
Отново отидох да купя кроасани от сладкарницата на Рю Сен Доминик, после и тримата седнахме да закусим заедно, с големи чаши кафе, по френски обичай. Майка ми се беше пременила с най-хубавите си дрехи и, общо взето, се държеше като здрава млада жена, за която счупеният крак е само временно неудобство. Сигурно й бе струвало голямо усилие на волята, но явно, че по този начин искаше да я запомним. Доливахме си един на друг кафе и учтиво си подавахме храната. Закуската премина изискано и церемониално. Както навремето — много, много отдавна.
