После майка ми изпълни един друг семеен ритуал — направи нещо, което бе правила десет хиляди пъти преди, когато бяхме деца, и бе продължила да го прави, докато не се почувствахме за пръв път зрели хора. Стана с мъка от стола си, пристъпи зад Джо и положи ръце върху раменете му. После се наведе и го целуна по двете бузи.
— Какво не е нужно да правиш? — запита го тя.
Той не отговори. И преди не отговаряше. Мълчанието му беше част от ритуала.
— Не е нужно да решаваш
И тя отново го целуна по бузата. После, като се подпираше с една ръка на облегалката на стола му, се пресегна с другата и се премести зад мен. Чух зад себе си накъсаното й мъчително дишане. Тя се наведе и целуна и мен по бузата. После, както правеше едно време, преди толкова години, постави ръце отстрани на раменете ми. Сякаш ги мереше на око колко са широки. Една дребна, крехка жена, която се радва и чуди едновременно, че от бебето й е израсъл такъв великан.
— Ти си силен за двама нормални мъже — каза тя.
Мълчах и чаках своя личен въпрос. И тя ми го зададе:
— Какво ще правиш с всичката тази сила?
Не отговорих. Така беше според ритуала.
— Ще направиш каквото е правилно — каза тя. После се наведе и отново ме целуна по бузата.
След половин час се сбогувахме и тръгнахме. На излизане с Джо дълго и здраво я прегръщахме и й казахме, че я обичаме, а тя ни отговори, че също ни обича и че винаги ни е обичала. Оставихме я да стои на прага, спуснахме се с малкото асансьорче и поехме пеша към Операта, за да вземем автобуса за летището. Очите ни бяха пълни със сълзи, но и двамата мълчахме. Медалите ми не говореха нищо на чиновничката на „Роаси-Шарл дьо Гол“, която ни сложи чак в опашката на самолета. По средата на полета разгърнах „Льо Монд“ и прочетох, че Нориега е бил заловен в Панама Сити. Само допреди седмица аз бях живял и дишал, лягал и ставал с тази мисия. А сега едва си спомнях за какво ставаше дума. Оставих вестника и се опитах да гледам напред. Да си спомня накъде съм тръгнал и какво се очаква от мен да правя, като стигна там. Но не си спомнях практически нищо. Нямах представа какво ме очаква. Ако бях имал, може би щях да си остана в Париж.
7
Когато човек пътува на запад, от часовата разлика денят става по-дълъг, а не по-къс, както на отиване към Париж. Възстановихме си часовете, които бяхме загубили преди два дни. Кацнахме на летище „Дълес“ в два следобед. Сбогувах се с Джо, който намери пиацата за таксита и потегли към града. Аз тръгнах да търся автобусните спирки, но преди да ги открия, ме арестуваха.
Кой пази пазача? Кой има право да арестува военен полицай? В моя случай това се оказа тройка от Главното комендантство, директно подчинени на началника на военната полиция. По-точно, двама кандидат-офицери и един офицер. Последният ми показа служебната си карта и заповедта за арестуването ми, след което двамата по-младши ми показаха пистолетите и белезниците си, а началникът им ми даде да избирам: или да се държа прилично, или да си нося последствията. Усмихнах се. Човекът си знаеше работата. Държеше се уставно. Съмнявам се дали лично аз бих постъпил по-различно и дали бих могъл да се справя по-добре от него.
— Носите ли оръжие, майоре? — запита той.
— Не — отвърнах.
Ако ми беше повярвал, щях сериозно да се разтревожа за състоянието на армията. Не че нямаше да се намери офицер, който да ми повярва или може би да се притесни от деликатността на ситуацията. Да арестуваш висшестоящ офицер от собствения ти род войска не е лесна работа. Но този наистина знаеше какво прави. Едва бях казал „не“, и той кимна на двамата по-младши, които пристъпиха към мен с такава бързина, сякаш им бях признал, че нося ядрена бойна глава. Единият претърси мен, другият чантата ми. Това им отне цели няколко минути, докато се убедиха, че наистина не съм въоръжен.
— Трябва ли да ви слагам белезници? — запита офицерът.
Поклатих глава.
— Къде ви е колата?
Той не отговори. Двамата кандидат-офицери застанаха от двете ми страни, на половин крачка по-назад, а шефът им поведе групата. Пресякохме тротоара, заобиколихме автобусната спирка и се насочихме към паркинга за служебни автомобили. Там ни чакаше масленозелена кола с четири врати, без отличителни знаци. От тяхна гледна точка това беше най-опасният момент. Един арестант, решен да избяга, би си пробвал късмета именно сега. Както бяхме трима срещу един, шансовете ми бяха около петдесет на петдесет. Но аз се оставих да ме качат в колата. След това доста често се питах какво ли би станало, ако в този момент бях побегнал. Понякога ми се иска да го бях направил.
Колата беше „Шевролет Каприс“, фабрично бял, а военните го бяха напръскали в зелено с пистолет. Оригиналната боя си личеше по рамките на вратите. Тапицерията на седалките беше изкуствена кожа, прозорците се сваляха и вдигаха ръчно. Оборудването беше спартанско, същото като на колите на гражданската полиция. Аз се плъзнах по дължината на задната седалка и се наместих в ъгъла, зад гърба на шофьора. Единият от кандидат-офицерите се натъпка до мен, другият седна зад волана, а шефът се настани до него. Никой дума не обелваше.
Поехме на изток по главната магистрала, водеща към града. Сигурно Джо с неговото такси беше на не повече от пет минути пред нас. Завихме на юг, после отново на изток и минахме през Тайсънс Корнър. В този момент се досетих със сигурност къде ме карат. На няколко километра по-нататък се появиха пътни табели, указващи отклонението за Рок Крийк. Това е малък град на четирийсет километра северно от Форт Белвоар и на около седемдесет източно от базата на морската пехота в Куонтико. А в тази база се намираше щабът на 110-а специална част. Така че знаех накъде ме водят. Само дето не знаех защо.
Щабът на 110-а се състоеше само от канцеларии и складове за снаряжение. Нямаше килии за арестанти. Нито пък други специално укрепени помещения. Затвориха ме в една от стаите за разпити. Просто пуснаха чантата ми на масата, заключиха вратата отвън и ме оставиха. В същата тази стая и аз бях затварял хора. Така че знаех как стават нещата. Единият от кандидат-офицерите щеше да остане на пост в коридора. Може би и двамата. Така че се задоволих да се изтегна назад на простия дървен стол, да вдигна краката на масата и да чакам.
Мина един час. Беше ми неудобно да седя в тази поза, освен това бях гладен и обезводнен от дългия полет. Казах си, че ако бяха съобразили всичко това, може би щяха да ме оставят да чакам два часа. Или повече. Но в случая дойдоха точно след шейсет минути. В стаята влезе офицерът и ми направи знак с брадичка да стана от стола и да го последвам. Двамата кандидат-офицери се строиха на половин крачка зад мен. Изкачихме се по някакви стълби два етажа нагоре. Закриволичихме по боядисани в миши цвят коридори. Вече знаех точно къде отиваме. Отивахме в кабинета на Лион Гарбър. Само дето не знаех защо.
Спряха пред вратата на кабинета. В нея имаше прозорец от армирано стъкло с надпис „Командир“ със златни букви. Много пъти бях минавал през тази врата, но никога като арестант. Офицерът почука, изчака секунда, отвори вратата и се дръпна, за да мина. После затвори зад мен и остана в коридора заедно с хората си.
Зад бюрото на Гарбър седеше някакъв човек, когото никога не бях виждал преди. Полковник. С камуфлажна униформа. И табелка с името:
