Съмър се яви в рамките на десет минути. Беше с камуфлажна униформа; нещо в изражението на лицето и в стойката на тялото й ми подсказваше, че едновременно ме презира и леко се притеснява от мен. Изчаках я да седне и започнах направо:
— Обади се детектив Кларк — казах.
Тя мълчеше.
— Нарушила си изричната ми заповед — казах.
Тя мълчеше.
— Защо? — запитах.
— А ти защо изобщо я издаде?
— Защо според теб?
— Понеже слушаш какво ти нарежда Уилард.
— Длъжен съм. Той ми е командир.
— Не съм съгласна.
— Намираш се в армията, Съмър — казах аз. — Началниците се слушат не само когато сме съгласни с тях.
— Но не сме длъжни да прикриваме безобразия само защото ни е заповядано.
— Напротив, длъжни сме. Така е било винаги, така и ще бъде.
— Да, но не е редно.
— Теб да не са те произвели началник-щаб, че знаеш толкова?
— Не е справедливо спрямо Карбоун и мисис Креймър — каза тя. — Те са невинни жертви.
Замислих се за секунда.
— Защо започна от мисис Креймър? — попитах аз. — Да не смяташ, че е по-важна от Карбоун?
Съмър поклати глава.
— Не съм започнала от мисис Креймър. До нея стигнах, след като вече бях започнала от Карбоун. Прегледах списъците на личния състав и разпечатките от портала и си отбелязах кой е бил в базата по време на убийството и кой не.
— Но нали ми даде цялата документация?
— Да, но най-напред я преснимах.
— Съмър, ти си луда.
— Защо? Понеже не ме е страх, нали?
— На колко си години?
— На двайсет и пет.
— Е, добре — казах. — Догодина ще си на двайсет и шест. Една двайсет и шест годишна чернокожа, уволнена дисциплинарно от единствената работа, която е в състояние да върши. Междувременно пазарът на труда ще бъде залят от безработни заради съкращенията в армията, само че безработни, чиито гърди са обкичени с медали, а джобовете им са пълни с препоръки. И какво ще правиш тогава? Ще гладуваш? Или ще идеш в стриптийз бара при Син?
Тя не отговори.
— Трябваше да оставиш нещата на мен — казах аз.
— Но ти нищо не правеше!
— Радвам се, че си останала с такова впечатление — казах аз. — Това беше идеята.
— Какво?
— Смятам да унищожа Уилард — отвърнах. — Или той, или аз.
Съмър не каза нищо.
— Аз работя за армията. Не за Уилард. Вярвам в армията, не в Уилард. Нямам намерение да го оставя да съсипе всичко.
Тя продължи да мълчи.
— Казах му да не ме превръща в свой враг — продължих аз. — Само че той не ме послуша.
— Това е голяма крачка — каза тя.
— И вече съм я направил — отговорих.
— Но защо ме отстрани?
— Защото, ако оплескам нещата, не искам да загазиш и ти.
— Значи ме закриляш.
Кимнах.
— Недей — каза тя. — И сама мога да се опазя.
Не отговорих.
— А ти на колко си години? — попита тя.
— На двайсет и девет.
— Значи догодина ще си на трийсет. Един трийсетгодишен бял мъж, уволнен дисциплинарно от единствената работа, която е в състояние да върши. И докато аз съм достатъчно млада, за да мога да започна живота си отначало, ти не си. Изцяло си сраснат с тази институция, нямаш социални умения, никога не си живял в цивилния свят, не ставаш за нищо. На теб като че ли повече ти отива да се спотайваш в храстите.
Не отговорих.
— Трябваше да се посъветваш с мен — продължи тя.
— Въпрос на личен избор — отвърнах.
— Аз вече съм направила своя избор — каза тя. — Явно и ти си го разбрал. Детектив Кларк ме е изпортил.
— Това е, което имам предвид — казах аз. — Един случаен телефонен разговор и си на улицата. Залозите в тази игра са високи.
— Залозите са еднакво високи и за двама ни, Ричър. Така че ми разправи всичко, което е нужно да знам.
Пет минути по-късно тя знаеше онова, което знаех и аз. А то се състоеше само от въпроси без отговори.
— Подписът на Гарбър явно е фалшив — каза тя.
Кимнах.
— А подписът на Карбоун върху жалбата? И той ли е фалшив?
— Възможно е — казах аз. Извадих от чекмеджето на бюрото си копието, което Уилард ми беше дал. Пригладих го с длани и й го подадох. Тя го сгъна прилежно и го сложи във вътрешния си джоб.
— Ще проверя почерка — рече тя. — Сега за мен това ще е по-лесно, отколкото за теб.
— Вече и за двама ни нищо няма да е лесно — казах аз. — Трябва да го разбереш. И бъди наясно с какво си се захванала.
— Наясно съм. Бъди спокоен.
Известно време седях мълчаливо и я гледах. На лицето й се беше изписала тънка усмивчица. Корава жена. Но пък като си помисля, тя беше израснала в бедна колиба в щата Алабама, докато наоколо бяха горели църкви и избухвали коли. Предполагах, че да си пази гърба от Уилард и шепа жадни за мъст смелчаци от „Делта“ все пак представлява сериозен напредък в живота й.
— Благодаря ти — казах й, — че си на моя страна.
— Не съм на твоя страна — рече тя, — а на своя.
Телефонът на бюрото ми иззвъня. Вдигнах слушалката.
Беше ефрейторът от Луизиана, звънеше от бюрото си пред вратата.
— Обаждат се от щатската полиция на Северна Каролина — каза той. — Търсят дежурния офицер. Искате ли да говорите с тях?
— Не особено — казах аз. — Но се налага.
В слушалката се чу припукване, после тишина, после отново припукване. И след това гласът на полицейския диспечер, който ми съобщи, че патрул от щатската полиция, минаващ по магистрала 95, бил намерил зелено платнено куфарче, захвърлено на банкета. В него имало портфейл с документи на името на някой си генерал Кенет Р. Креймър от армията на САЩ. Човекът обясни, че решил да позвъни първо във
