— Ричър? — каза той. — Разпитах за дневния ред на танкистите.
— И?
— Нямало такъв. Това е тяхната версия. Сякаш всички са си плюли в устата.
— Но?
— Но и двамата с теб знаем, че това са пълни глупости. Винаги има дневен ред.
— Е, и? Успя ли да научиш нещо?
— Не бих казал — отвърна той. — Но успях да установя със сигурност, че вечерта на трийсети декември е пристигнал шифрован факс от Германия и че следобед на трийсет и първи са били копирани множество документи, а на първи януари е паднало голямо рязане и изгаряне на хартия. Последното е станало, след като се е разчуло за Креймър. Говорих с човека, който работи на пещта. Изгорил цяло чувалче хартиени ленти, може би около шейсет листа.
— Колко надеждна е линията за шифровани факсове?
— Колко надеждна би трябвало да бъде според теб?
— Извънредно надеждна. Защото единственият начин да си обясня всичко това е, ако дневният ред е бил наистина
— Това е Дванайсети корпус, Ричър. Тези хора от четирийсет години живеят на фронтовата линия. При тях всичко е секретно.
— Колко души е трябвало да участват в конференцията?
— Проверих в столовата. Поръчани са били петнайсет обяда в хартиени пликове.
— Петнайсет обяда, шейсет нарязани страници, ще рече четири страници дневен ред.
— Така изглежда. И всичко на пепел.
— Не и оригиналът от Германия.
— Оригинала са си го изгорили там, на място.
— Не, аз мисля, че Креймър го е носел със себе си, когато е бил убит.
— Че къде е сега?
— Никой не знае. Изчезнал е.
— Струва ли си да се издири?
— Никой не знае — повторих аз. — Само този, който го е писал, а той е мъртъв. Освен него Васел и Кумър. Те сигурно са го виждали. Може да са участвали в написването.
— Васел и Кумър се върнаха в Германия. Тази сутрин. С първия полет от „Дълес“. Тук, в щаба, стана дума за това.
— Ти срещал ли си някога онзи новия, Уилард? — запитах аз.
— Не.
— Гледай да не го срещаш. Гадно копеле е.
— Благодаря за предупреждението. С какво сме се провинили, та да ни го пратят?
— Нямам представа — казах аз, затворих и набрах номера на детектив Кларк във Вирджиния. Сложиха ме на изчакване. Чу се прещракване, за около секунда чувах глъчка от далечни гласове като в оживен полицейски участък, след което близък глас каза:
— Кларк.
— Ричър — казах на свой ред аз. — От военната база във Форт Бърд. Търсили сте ме.
— Доколкото си спомням, вие сте ме търсили — каза Кларк. — За да ви докладвам докъде сме стигнали. Истината е, че доникъде. Сякаш сме изправени срещу тухлена стена. Бих казал, че се нуждаем от помощ.
— Не мога нищо да направя. Случаят е ваш.
— Така е, уви! — рече той.
— Какво все пак успяхте да научите?
— Нищо и половина. Извършителят е влязъл и излязъл, без да остави каквито и да било следи. Явно е бил с ръкавици. По земята е имало лек скреж. Внесъл е малко кал от пътеката, но няма отпечатъци от подметки.
— Съседите забелязали ли са нещо?
— Повечето не са си били вкъщи или пък са били пияни. Все пак беше Нова година. Пратих хора да поразпитат по улицата, ала засега няма нищо необичайно. Минавали са коли, но това е нормално в новогодишната нощ, когато много хора отиват и се връщат от празненства.
— Някакви следи от гуми по алеята към гаража?
— Никакви, които да ни послужат.
Замълчах.
— Жертвата е убита с железен лост — продължи Кларк. — Вероятно със същия, с който е разбита вратата.
— Така и предположих — казах аз.
— След нанасяне на удара извършителят го е избърсал в килима и го е измил на кухненската мивка. Намерихме следи от кръв в канала. По крановете няма отпечатъци. Пипано е с ръкавици.
Не реагирах.
— И което е по-важно — добави той, — в къщата нищо не подсказва, че вашият генерал изобщо е живял там.
— Защо?
— Направихме пълна експертиза, снехме отпечатъци от всички възможни повърхности, взехме проби от косми, от влакънца и всякаква друга материя, включително от канала и крановете на мивката, както ви казах. Всичко принадлежеше на жертвата освен един-два случайни отпечатъка. Пипнахме те, казахме си ние, но от базата ни съобщиха, че са на съпруга й. А съотношението между нейните и неговите отпечатъци показва, че може би от пет години не се е прибирал вкъщи. Това нормално ли е?
— Доста време е прекарвал по базите в чужбина — казах аз. — Но всяка година по празниците би трябвало да си е бил вкъщи. При нас се говори, че бракът му не е бил много щастлив.
— Такива хора най-добре да се развеждат — отсече Кларк. — Това не е фатално дори за един генерал, нали така?
— Не съм чувал да е фатално — казах аз. — Или поне вече не е.
Кларк се умълча. Явно мислеше.
— Колко нещастен е бил всъщност бракът им? — запита накрая той. — Достатъчно, за да заподозрем съпруга като извършител?
— Часът на смъртта не отговаря — казах аз. — Той е умрял малко преди нея.
— Дали е имало намесени пари?
— Къщата не е лоша — казах аз. — Сигурно е била нейна.
— А може да си имаме работа с наемен убиец, може убийството да е уредено предварително?
Той вече се хващаше за сламки.
— В такъв случай би трябвало да го е уредил от Германия.
Кларк не каза нищо.
— Кой ви е позвънил, за да му докладвате докъде сте стигнали?
— Вие — каза той. — Преди час.
— Нямам спомен за това.
— Не вие лично — каза той. — Хората ви. Онова черно котенце, с което се запознах на местопрестъплението. Вашата лейтенантка. Бях зает и не можех да говоря. Тя ми даде някакъв номер, на който да й позвъня, но аз го загубих и звъннах на оня, който ми бяхте дали тогава. Защо, да не съм сбъркал нещо?
— Не — казах аз. — Постъпили сте правилно. Съжалявам, че не мога да ви помогна.
Затворихме. Няколко минути седях и мислих, после натиснах интеркома и повиках ефрейтора.
— Обади се на лейтенант Съмър и й кажи да дойде.
