— Тогава да оставим тичането. Пък и Карбоун не обичаше да тича. Той си падаше по фитнеса. Като повечето…
— Като повечето какви? — запитах аз Капитанът ме погледна право в очите.
— Като повечето от „Делта“ — каза той.
— Имаше ли специалност?
— Те всички разбират от всичко.
— Не са ли профилирани? Да кажем, радиовръзка или медицинска помощ?
— Всички разбират от радиовръзка. Както и от медицинска помощ. За всеки случай. Така всеки от тях, ако го пленят отделно, може да твърди, че е доктор. И да го докаже, за да отърве куршума.
— Нощно време провеждат ли се медицински тренировки?
Капитанът поклати глава.
— Не специално.
— А може би е изпробвал съобщителна техника?
— Или нов джип — каза капитанът. — Карбоун разбираше от коли. Доколкото знам, занимаваше се с поддръжка на джиповете. Ако изобщо е имал специализация, това е тя.
— Е, добре — казах аз. — Приемаме, че е спукал гума, джипът е паднал от крика и му е сплескал главата.
— Става — каза капитанът.
— Неравен терен, може би крикът не е бил закрепен правилно, изплъзнал се е встрани…
— Става — повтори капитанът.
— Ще напиша, че хората ми са докарали джипа на буксир.
— Добре.
— Какъв джип да пиша?
— Какъвто искаш.
— Командирът тук ли е?
— В отпуск е за празниците.
— Кой е той?
— Едва ли го познаваш.
— Ти кажи, пък ще видим.
— Полковник Брубейкър — отвърна капитанът.
— Дейвид Брубейкър? — запитах. — Познавам го. — Което беше вярно донякъде. По-скоро славата му бе стигнала до мен. Брубейкър беше фанатичен поддръжник на специалните части. Ако зависеше от него, всички ние, останалите военни, можехме да си стегнем багажите и да си ходим, оставяйки неговите момчета да бранят света. Може би с няколко хеликоптерни батальона, които да ги разнасят насам-натам. И с една- единствена служба в Пентагона, чиято грижа да бъде да му доставя нужните оръжия.
— Кога ще се върне? — запитах.
— Утре по някое време.
— Ти обади ли му се?
Капитанът поклати глава.
— Той не би пожелал да се замесва в това. Ще откаже да разтоваря с теб. Но след като установим точно какво е естеството на злополуката, ще го накарам да издаде нови правила за безопасност.
— Смазан от джип — казах. — Това е естеството на злополуката. Би трябвало Брубейкър да е доволен. Разделът за безопасност при работа на превозни средства би трябвало да е по-къс от този при боравене с оръжие.
— Къде?
— В полевия наръчник.
Капитанът се усмихна.
— Брубейкър не ползва полеви наръчници — каза той.
— Искам да видя стаята на Карбоун — казах аз.
— Защо?
— За да я прочистя. Ако ще подписвам рапорт за злополука с джип, по-добре да няма изненади после.
Стаята на Карбоун беше като всички останали стаи на хората от отряда му — по същество пригодена за живеене затворническа килия. Представляваше бетонно помещение приблизително два и половина на два, боядисано с латекс, със собствена мивка и тоалетна чиния. Не беше лошо за сержант. Познавах много други сержанти по света, които с удоволствие биха се сменили с него.
Съмър се беше погрижила да опънат полицейска лента пред вратата. Смъкнах я, навих я на руло и я пъхнах в джоба си. После влязох в стаята.
Отряд „Делта“ на специалните части не прилича по нищо на останалите родове войски, що се отнася до дисциплина и униформеност. Отношенията между чиновете са неформални. Отдавна никой не помни как се отдава чест. Спретнатостта не се цени особено. Дори самата униформа не е задължителна. Ако някой си харесва старата, изтъркана камуфлажна куртка, с която е влязъл в казармата, има пълно право да я носи. Ако предпочита маратонки „Найки“ пред войнишките ботуши, негова си работа. Армията може да е закупила четиристотин хиляди пистолета „Берета“, но ако той държи на „Зиг Зауер“, получава „Зиг Зауер“, и толкова.
Така че гардеробът в стаята на Карбоун не беше пълен с чисти, старателно изгладени униформи. В него нямаше купчини тениски, уставно сгънати и подредени под конец. Край леглото не се виждаха лъснати до блясък ботуши. Всичките му дрехи заемаха три четвърти от пространството върху дългия стелаж над войнишкото му легло. Не бяха много. И ако не се брои масленозеленият цвят, те почти по нищо не напомняха на съвременна униформа. Сред тях имаше стари зимни куртки и панталони, войнишки наистина, но каквито отдавна не се ползваха в армията. Части от камуфлажен костюм, силно избелели и без отличителни белези за чин и войскова част. Масленозелена кърпа за глава и няколко зеленикави тениски, станали почти прозрачни от пране. Плюс едно навито МОПОПЛИ — многоцелево олекотено приспособление.
Той пристъпи половин крачка към мен.
— Смяташ, че можеш да ме сриташ, а?
Не се помръднах.
— Мислиш, че съм могъл да пречукам Карбоун. А той е поне два пъти повече войник от теб.
— Няма и да разбереш кога ще ти се случи случка — закани се сержантът с брадата.
Не отговорих.
— Можеш да ми вярваш — каза той.
Извърнах поглед встрани. Вярвах му. Ако от „Делта“ ме бяха набелязали за очистване, нямаше и да разбера кога ще ми се случи случка. Това беше сигурно. Можеше да е след седмици, след месеци, дори след години, но все някога щях да вляза в някоя тъмна уличка, от мрака щеше да се отдели нечия сянка и между ребрата ми щеше да хлътне острието на пехотен нож или вратът ми щеше да изпука и пукотът да отекне между тухлените фасади от двете ми страни, и това щеше да е краят.
— Имаш една седмица — каза сержантът с брадата.
— За какво?
— За да докажеш, че не си бил ти.
Не отговорих.
— Избирай — каза той. — Или ни докажи, че си невинен, или гледай да прекараш пълноценно тези седем дни. Не си поставяй амбициозни цели. Не започвай да четеш дълга книга.
11
Върнах се с хъмъра до службата и го паркирах пред вратата на сградата. Сержантката с малкото дете си беше тръгнала. На нейно място беше дребният мургав ефрейтор, за когото предполагах, че е от Луизиана. Каната за кафе беше студена и празна. На бюрото ми имаше две бележки. Едната гласеше:
