— Гранд маркиз?
— Мисля, че да, сър.
— Имаха ли шофьор?
— Полковникът караше колата, сър — каза човекът. — Полковник Кумър имам предвид. Генерал Васел беше на седалката до него.
— Само двамата ли бяха в колата?
— Тъй вярно, сър.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно, сър. Няма съмнение. Вечерно време използваме фенерчета. Беше черна кола с четири врати, с номера от Пентагона, двама офицери на предната седалка, с удостоверена самоличност, задната седалка незаета.
— Добре, благодаря — казах аз и затворих. В следващия миг телефонът иззвъня отново. Беше Калвин Франц от Калифорния.
— Ричър? — каза той. — Какво, по дяволите, правиш там?
— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос.
Няколко мига в слушалката не се чуваше никакъв звук.
— Нямам представа какво става тук — каза той. — В Ъруин всичко е спокойно. Местните казват, че така си било винаги. Във всеки случай времето е хубаво.
— Ти провери ли от кого е заповедта ти?
— Разбира се — отвърна той. — А ти? Там ни беше толкова добре, аз лично не се бях забавлявал така от Гренада, а изведнъж се озовавам сред пясъците на пустинята Мохаве. Явно на Гарбър му е дошла поредната гениална идея. Мислех си, че на мен ми е бесен нещо. А сега вече не знам какво всъщност става. Не вярвам да е бесен и на двама ни.
— Какво точно гласеше твоята заповед?
— Временно командирован на разположение на комендантството.
— Комендантът там ли е в момента?
— Всъщност не е. Самият той е бил командирован някъде в същия ден, в който пристигнах.
— С други думи, ти си изпълняващ длъжността комендант?
— Така изглежда.
— Аз също.
— Ама каква е тази история?
— Представа нямам — казах аз. — Но ако разбера, ще ти кажа. На първо време обаче искам да ти задам един въпрос. Тук се натъкнах на един полковник и на един бригаден генерал, които уж е трябвало да участват в конференция на бронетанковите войски в Ъруин навръх Нова година. Казват се Васел и Кумър. Те появиха ли се там?
— Конференцията беше отменена — каза Франц. — Чух, че междувременно техният генерал-майор бил гушнал букета някъде. Креймър се казвал. Така че те си казали, че без него няма смисъл да я провеждат. Явно, че не са в състояние да мислят самостоятелно. Или пък сега се боричкат кой да го наследи.
— Искаш да кажеш, че Васел и Кумър изобщо не са идвали в Калифорния?
— Не са идвали в Ъруин — каза той. — Сигурен съм. За Калифорния не мога да кажа. Голям щат е.
— Кой още е трябвало да участва?
— Върховното командване на бронетанковите войски. Някои са базирани тук. Други дойдоха и веднага си тръгнаха. Трети изобщо не се явиха.
— Знаеш ли нещо за дневния ред?
— Не съм длъжен да знам. Важен ли е бил?
— Нямам представа. Васел и Кумър твърдят, че не е имало дневен ред.
— Винаги има.
— И аз така мисля.
— Ще се ослушвам и ако чуя нещо, ще ти кажа.
— Честита Нова година — казах и затворих телефона. Известно време седях мълчаливо. Дълбоко замислен. Калвин Франц беше свестен мъж. Всъщност един от най-добрите. Стабилен, честен и си разбираше от работата. Нищо не беше в състояние да го разколебае. Бях си тръгнал от Панама спокоен, със съзнанието, че той остава след мен. Но не беше останал. Мен вече ме нямаше там, него също. Кой ли беше отишъл на наше място?
Допих си кафето, изнесох чашата в предната стаичка и я сложих до кафе машината. Сержантката говореше по телефона. Пред нея имаше лист хартия, на който си водеше бележки. Като ме видя, вдигна пръст, сякаш имаше важни новини. После продължи да пише. Върнах се на бюрото си. Пет минути по-късно тя влезе с листа в ръка. Беше изписан с тринайсет реда в три колони. Третата колонка беше съставена изцяло от цифри. Вероятно дати.
— Стигнах до Форт Ръкър — каза тя. — Не продължих. Мисля, че се очертава твърде ясна закономерност.
— Разкажи ми — казах аз.
Тя изреди тринайсетте точки от списъка — все имена на военни бази, подредени по азбучен ред. После прочете тринайсетте имена на съответните командири на военната полиция. Всичките ми бяха познати; двамата с Франц бяхме сред тях. Накрая тя прочете и датите, на които тринайсетте бяха поели постовете си. Всичките еднакви — 29 декември. Преди осем дни.
— Я повтори имената — казах аз.
Тя ги прочете още веднъж. Слушах и кимах. Ако някой си поставеше за цел да състави отбор на суперзвезди на военната полиция и ако си дадеше труд да прекара цяла нощ в размишления кого да включи в него, най-вероятно щеше да се спре на тези тринайсет имена. В това нямаше съмнение. Бяха все първодивизионни играчи, една златна тринайсеторка. В системата имаше още десетина от този калибър, от които двама-трима най-вероятно бяха в останалите бази до края на азбуката, а другите седем-осем — разпръснати на стратегически места по земното кълбо. Това беше каймакът. Не се наемам да преценя колко високо или колко ниско в списъка бях аз самият, но нямаше никакво съмнение, че като екип бяхме най- добрите ченгета в американската армия.
— Много странно — казах. Така си беше. За да се преместят толкова много хора на определени длъжности в едни и същ ден, със сигурност се бе изисквало воля и планиране, а за да стане точно по време на операция „Справедлива кауза“, причината наистина трябва да бе важна. В стаята беше тихо; аз мълчах, сякаш се ослушвах някой да ми даде отговор на въпроса.
— Отивам в помещенията на „Делта“ — казах накрая.
Взех един хъмър от автопарка, понеже не ми се ходеше пеша. Не бях сигурен дали оня кретен Уилард си е тръгнал, а за нищо на света не исках да го срещам. Часовият ме пусна да вляза в някогашния затвор и аз се насочих право към стаята на помощник-командира. Заварих го отново на бюрото му; изглеждаше значително по-уморен, отколкото сутринта.
— Оказа се нещастен случай при тренировка — казах.
Капитанът кимна.
— Така чух и аз.
— Какво е тренирал?
— Нощни маневри.
— Сам?
— Е, тогава укриване и маскировка.
— В базата?
— Добре де, да кажем, че е тичал за здраве. Колкото да изгори калориите от почивните дни. Както щеш го пиши.
— Искам всичко да е изпипано — казах. — Все пак аз подписвам рапорта.
Капитанът кимна.
