— Трябва да подходим по различен начин.
— Как?
— Какво е носел той на мястото на престъплението?
— Нищо.
— Не е вярно. Носел е себе си.
Съмър вдигна рамене. Прекара върховете на пръстите си по ръбовете на хартията. Акордеонът набъбна за миг, после отново изтъня, когато попадналият между листата въздух излезе с тиха въздишка.
— Избери си едно име — каза тя.
— Носел е пехотен нож.
— Хиляда и двеста имена, това са хиляда и двеста пехотни ножа.
— Освен това е носел щанга за гуми или метален лост.
Съмър кимна.
— А също и кисело мляко — казах аз.
Тя мълчеше.
— Четири неща. Себе си, пехотен нож, тъп метален инструмент и кисело мляко. Откъде е взел киселото мляко?
— От хладилника в стаята си — отвърна Съмър. — Или от някоя столова, от бюфета, от лавката, от супермаркет или от бакалия извън базата.
Представих си напрегнат, задъхан мъж, който подтичва, може би облян в пот, с окървавен пехотен нож и железен лост в дясната ръка и празна кофичка от кисело мляко в лявата, препъва се в тъмното, наближава мястото, за което е тръгнал, изведнъж поглежда надолу, вижда кофичката от кисело мляко в ръката си, замахва и я мята надалеч, прибира кървавия нож и лоста под куртката си.
— Трябва да намерим кофичката — казах аз.
Съмър не отговори.
— Положително я е хвърлил — продължих аз. — Не на самото място на престъплението, но не и много далеч оттам.
— И какво ще ни помогне това?
— На нея ще има стикер с цена или баркод. Може би и дата на трайност. Така ще открием къде е купена.
Помислих малко.
— Освен това може да има и отпечатъци.
— Той е бил с ръкавици.
Поклатих глава.
— Виждал съм как хората отварят запечатана храна. Никога с ръкавици. Просто не става. Отгоре кофичката е с фолио. Има издадено настрани езиче, което трябва да се дръпне.
— Но базата е четиристотин квадратни километра!
Кимнах. Бяхме отново в изходна точка. Обикновено с няколко телефонни разговора бих могъл да събера всички новобранци в базата, да ги строя в редица на метър един от друг, да ги накарам да коленичат и да пропълзят целия участък като гигантски гребен, преобръщайки всяка тревичка и всяко камъче. И така ден след ден, докато не намерят това, което съм ги пратил да търсят. Армията разполага с достатъчно жива сила, за да открие игла в копа сено. Или ако иглата е счупена, да намери и, двете половинки. А също и малката люспица хром, която се е обелила при точката на счупване.
Съмър погледна часовника на стената.
— Трийсетте минути изтекоха.
Взехме хъмъра, за да стигнем до Центъра по психология, и паркирахме на място, вероятно запазено за друг. Беше девет часът. Съмър угаси двигателя, отворихме вратите и слязохме на студа.
Взех куфарчето на Креймър със себе си.
Минахме по покритите с плочки коридори и стигнахме до стаята на Нортън. Вътре светеше. Почуках и влязохме. Тя седеше зад бюрото. Всичките й учебници бяха подредени по лавиците. Пред нея го нямаше познатия жълт бележник. Нито молив или писалка. Светлината на настолната лампа описваше идеален кръг върху голото дърво.
Срещу бюрото имаше три стола за посетители. Тя ни направи знак с ръка да седнем. Съмър седна отдясно, аз отляво. Многозначително подпрях куфарчето на Креймър върху облегалката на празния стол в средата, точно срещу Нортън; набиваше се в очи като призрак, внезапно появил се на семейния пир. Нортън дори не го погледна.
— С какво мога да ви помогна? — запита тя.
С подчертано старание наместих куфарчето така, че да застане изправено върху стола.
— Разкажете ни за вечерята снощи.
— Каква вечеря?
— С висшите офицери от бронетанковите войски, които са били на посещение.
Нортън кимна.
— Васел и Кумър — рече тя. — Е, и?
— Те са работили за генерал Креймър.
Тя отново кимна.
— Да, така е.
— А сега ни разкажете за вечерята.
— За храната ли?
— За атмосферата — казах аз. — За разговорите. За настроението.
— Та това си беше най-обикновена вечеря в офицерския клуб — каза тя.
— Някой е дал на Васел и Кумър едно куфарче.
— Така ли? В смисъл като подарък?
Не отговорих.
— Не си спомням такова нещо — каза тя. — Кога точно?
— По време на вечерята — поясних аз. — Или когато са си тръгвали.
Известно време всички мълчахме.
— Куфарче значи — каза Нортън.
— Вие ли бяхте? — запита я Съмър.
Нортън я изгледа озадачено. Тя или искрено не разбираше за какво става дума, или беше превъзходна актриса.
— Какво да съм била аз?
— Вие ли им дадохте куфарчето?
— За какво да им давам куфарче? Та аз едва ги познавам!
— А откъде ги познавате?
— Виждали сме се един-два пъти. Преди години.
— Във Форт Ъруин ли?
— Да речем.
— Защо вечеряхте с тях?
— Бях в бара. Те ме поканиха. Би било грубо да откажа.
— Знаехте ли, че идват?
— Нямах представа — каза тя. — Учудих се, че не са в Германия.
— Все пак сте ги познавали достатъчно, за да знаете къде са базирани.
— Креймър беше командващ бронетанковите войски в Европа. И двамата са от неговия щаб. Едва ли са били базирани в Хавай.
Настана мълчание. Наблюдавах очите на Нортън. Тя не бе спряла погледа си на куфарчето за повече от секунда. Може би си бе помислила, че е мое, и не му бе обърнала повече внимание.
— Какво става тук? — запита тя.
Не отговорих.
— Кажете ми!
