Посочих с пръст куфарчето.
— Това е на генерал Креймър. Загубил го е навръх Нова година, а днес се появи отново. Опитваме се да разберем къде е било.
— Къде го е загубил?
Съмър се размърда на стола си.
— В един мотел — каза тя. — По време на интимна среща с жена от тази база. Жената е карала хъмър. Ето защо издирваме жени, които са се познавали с Креймър, имат зачислени персонални хъмъри и са били извън базата в новогодишната нощ, а снощи са вечеряли тук.
— Аз бях единствената жена на вечеря в клуба снощи.
Мълчание.
Съмър кимна.
— Знаем това. И ви обещаваме да запазим всичко в тайна, но първо искаме да ни кажете на кого сте дали куфарчето.
Известно време никой не проговори. Нортън гледаше Съмър, сякаш тя току-що бе разказала труден за разбиране виц.
— Вие май си мислите, че съм била любовница на Креймър — каза накрая тя.
Съмър не отговори.
— Не е вярно — каза Нортън. — Опазил ме господ.
Ние мълчахме.
— Не знам да плача ли, или да се смея — продължи тя. — Много съм объркана. Вашето обвинение е налудничаво. Смаяна съм, че изобщо можете да си помислите подобно нещо.
Дълго време никой не продума. Нортън се усмихна, като че ли случилото се най-вече я забавляваше. Като че ли не изпитваше гняв. Затвори очи, сякаш се мъчеше да изтрие разговора от паметта си.
— Липсва ли нещо от куфарчето? — запита накрая тя.
Не отговорих.
— Помогнете ми, моля ви — настоя тя. — Опитвам се да разбера смисъла на този безумен разговор. Липсва ли нещо от куфарчето?
— Васел и Кумър казват, че не липсва.
— Но?
— Аз не им вярвам.
— Може би е редно да им повярвате. Те са висши офицери.
Не отговорих.
— А какво казва вашият командир?
— Той ни забранява да разследваме случая. Бои се, че може да се стигне до крайно неудобни ситуации.
— Би трябвало да го послушате.
— Аз съм следовател. Работата ми е да задавам въпроси.
— Армията е като семейство — каза тя. — Трябва да сте на наша страна.
Нортън отново затвори очи. Отначало си помислих, че просто е уморена, но после си дадох сметка, че се опитва да си възстанови снощната сцена на гардероба в офицерския клуб.
— Не — каза тя. — Нито един от двамата не носеше куфарче, като си тръгваха.
— Абсолютно сигурна ли сте?
— Сто процента.
— Какво беше настроението им по време на вечерята?
Нортън отвори очи.
— Бяха отпуснати и спокойни — отвърна тя. — Сякаш просто си убиваха времето.
— Казаха ли за какво отново са в Бърд?
— Погребението на генерал Креймър е било вчера на обяд.
— Не знаех това.
— От „Уолтър Рийд“ били освободили трупа, а доколкото знам, Пентагонът се е занимал с подробностите.
— Къде са го погребали?
— В „Арлингтън“ — каза тя. — Къде, ако не във военното гробище?
— Но то е на петстотин километра оттук!
— Горе-долу. По права линия.
— Защо тогава са дошли да вечерят в базата?
— Не ми казаха — отвърна Нортън.
Аз замълчах.
— Друго? — запита тя.
Поклатих глава.
— В мотел значи — каза тя. — Приличам ли ви на жена, която би приела среща с мъж в мотел?
Не отговорих.
— Свободни сте — каза тя.
Станах. Съмър също. Взех куфарчето на Креймър от средния стол и излязох от стаята. Съмър ме следваше по петите.
— Вярваш ли й? — запита ме Съмър.
Двамата седяхме в хъмъра пред Центъра по психология. Двигателят работеше на празен ход и през отворите за отоплението влизаше горещ, застоял въздух, който миришеше на дизелов пушек.
— Абсолютно — казах аз. — Повярвах й още като видях, че не поглежда към куфарчето. Ако го беше виждала преди, сигурно щеше да се стегне. А това за мотела е извън всякакво съмнение. Такава, за да я съблечеш, ще ти трябва най-малко апартамент в „Риц“.
— Е, какво научихме от целия разговор?
— Нищо — отвърнах аз. — Абсолютно нищо.
— Не. Научихме, че Форт Бърд е извънредно привлекателно място, така поне изглежда. Васел и Кумър непрекъснато си намират поводи да ни навестяват.
— Е, това го знам тъй или иначе.
— И че Нортън смята, че сме едно семейство.
— Какво можеш да очакваш от офицер!
— Двамата с теб също сме офицери.
Кимнах.
— Четири години съм бил в „Уест Пойнт“ — казах. — Би трябвало да ги разбирам тези неща. Може би трябваше да си сменя името и да започна отново като редник. Досега щяха да са ме повишили в сержант. Или дори в главен сержант. Де да беше така!
— А сега какво?
Погледнах часовника си. Наближаваше десет.
— Сега ще спим — казах. — А утре рано-рано тръгваме да търсим кофичка от кисело мляко.
13
Аз самият никога не бях ял кисело мляко, но бях виждал други да ядат и имах смътна представа, че се продава в малки кофички, около пет сантиметра в диаметър, което означаваше, че на квадратен метър се събират малко повече от триста кофички. Общата площ на Форт Бърд беше четиристотин квадратни километра, следователно в нея можеха да се разпръснат към 120 милиарда кофички. Да се намери сред тях точно определена кофичка беше задача, сравнима с намирането на конкретна спора антракс в рамките на футболен стадион. Успях да направя тези пресмятания, докато си вземах душ и се обличах в пълния мрак преди зазоряване.
После седнах на леглото и зачаках небето да просветлее. Нямаше смисъл да излизам още сега и да пропусна шанса си от едно на сто и двайсет милиарда само защото не виждам в тъмното. Затова пък, както
