си седях, изведнъж ми хрумна, че ние бихме могли да подобрим значително този шанс, стига да търсехме интелигентно и на подходящи места. Човекът с киселото мляко явно бе стигнал от точка А до точка Б. Ние знаехме къде се намира точка А — там, където бе убит Карбоун. Докато точка Б най-вероятно беше дупка в телената ограда или място в близост до някоя от основните сгради на базата. Така че, ако играехме умно, можехме да сведем милиарда до милион и да намерим онова, което търсехме, за някакви си стотина години, вместо за хиляда.
Освен ако междувременно някоя изгладняла миеща се мечка не бе отмъкнала кофичката в дупката си като скромна закуска.
Със Съмър се срещнахме в автопарка на военната полиция. Тя беше бодра и пълна със сили, но и двамата мълчахме. Нямаше нищо за казване, освен че задачата, с която се бяхме нагърбили, си беше направо невъзможна. Само че не искахме да си го признаем на глас. Затова и не ни беше до приказки. Качихме се в един хъмър и потеглихме. Този път карах аз за разнообразие, като маршрутът беше същото триминутно разстояние, което бях изминал преди трийсетина часа.
Според брояча на хъмъра бяхме изминали два километра и половина, а според бордния компас се бяхме движили на запад и после на юг, когато пристигнахме на местопрестъплението. По стволовете на дърветата все още висяха парчета жълта лента, с която военните полицаи бяха опасали периметъра. Паркирахме на десетина метра встрани от пътя и слязохме от джипа. Аз се покачих на предния капак и седнах на покрива над стъклото. Известно време се взирах на запад и на север, после се обърнах назад и се загледах на изток и юг. Беше студено. Духаше остър вятър. Пейзажът беше кафеникав, мъртъв и безкраен. Слънцето се бе подало над хоризонта, бледо и хилаво.
— Накъде е тръгнал според теб? — извиках аз.
— На североизток — извика в отговор Съмър.
Гласът й звучеше уверено.
— Защо мислиш така? — попитах.
Съмър се качи на капака и седна до мен.
— Бил е с кола — каза тя.
— Защо мислиш така? — повторих аз.
— Защото не намираме изоставен автомобил, а се съмнявам, че убиецът и жертвата са дошли пеша дотук.
— Защо мислиш така? — попитах за трети път аз.
— Защото, ако са дошли пеша, е нямало да се отдалечат толкова много. Та това е поне на половин час от най-близката сграда. Не мога да си представя как лошият е могъл да крие щанга за гуми или железен лост под дрехите си цели трийсет минути. Ако е бил с шуба, е щял да се движи като глътнал бастун. Карбоун е щял да го усети. Ето защо смятам, че са дошли с кола. И то с колата на убиеца. Металният предмет вероятно е бил скрит под яке на задната седалка. Може би там са били и пехотният нож, и киселото мляко.
— Откъде са тръгнали?
— Няма значение. Важното е да установим къде е отишъл убиецът след това. Ако е бил с кола, явно не е потеглил към телената ограда. Може да се предположи, че в оградата няма чак такива дупки, през които да мине автомобил. Човек да, елен също, но не и джип или лека кола.
— Е, добре — казах аз.
— Така че той се е върнал в базата. Никъде другаде не е могъл да иде. Не е могъл просто да кара без посока. Минал е по черния път, паркирал е колата и се е прибрал.
Кимнах. Загледах се право пред себе си, в хоризонта на запад. Обърнах се и погледнах на северозапад, по протежение на пътя.
— Имам една добра и една лоша новина — казах аз. — Мисля, че си права, че можем да намалим участъка за претърсване с около деветдесет и девет процента. Или дори с повече. Което е добре.
— Но?
— Но ако той е бил с кола, дали изобщо е изхвърлил кофичката?
Съмър не отговори.
— Можел е просто да я пусне на пода на колата — казах аз. — Или ако е бил с хъмър, да я метне отзад в багажника.
— Не и ако хъмърът е бил изписан от автопарка.
— Може после да я е взел от багажника, за да я хвърли в кошче за боклук. Или да си я е отнесъл вкъщи.
— Може. Шансът е петдесет на петдесет.
— Или най-много седемдесет на трийсет.
— Мисля, че все пак трябва да я потърсим.
Кимнах. Подпрях се с длани на рамката на предното стъкло и скочих на земята.
Беше януари и условията за оглед бяха подходящи. През февруари щеше да е още по-добре. В умерения пояс на северното полукълбо през февруари растителността е най-оскъдна. Но и през януари не беше зле. Всякакви треви и трънаци бяха полегнали на земята, а теренът беше равен и кафеникав. С цвят на увехнали тръни и навети от вятъра листа. Нямаше сняг. Фонът беше неутрален, без особености. Предполагах, че една кофичка от млечен продукт би трябвало да е снежнобяла. Или кремава. Или може би розова, ако млякото е било с ягоди. Но нямаше да бъде черна, да речем. Никой не продава мляко в черна опаковка. Цветът щеше да е от тези, които изпъкват. Ако минехме покрай нея, щяхме да я забележим.
За начало огледахме един пояс от три метра около заградения с полицейска лента участък. Не открихме нищо. Върнахме се на черния път и поехме на изток. Съмър крачеше на метър и половина от левия коловоз. Аз — на метър и половина вляво от нея. Като се оглеждахме едновременно в двете посоки, по този начин покривахме ивица с ширина близо пет метра, при това в решаващия метър и половина помежду ни усилията ни се дублираха. А именно там според моята теория на аеродинамиката беше най-вероятно да е паднала захвърлената кофичка.
Вървяхме бавно. Аз правех малки крачки и скоро си изработих ритъм, при който на всяка крачка обръщах главата си от крайно ляво до крайно дясно и обратното. Сигурно съм изглеждал доста глупаво отстрани. Като пингвин. Но иначе методът беше ефикасен. Движех се на автопилот, при което земята пред очите ми се сливаше в равен сив фон. Успявах да елиминирам от съзнанието си всичко, което си беше на мястото — сухи треви, клечки, кал. Ако обаче се появеше нещо необичайно за там — например кофичка от кисело мляко, — то веднага щеше да ми се набие в очи.
Така вървяхме десет минути, при което не открихме нищо.
— Да се сменим, а? — предложи Съмър.
Разменихме местата си и продължихме нататък. Освен милионите тонове гнила шума и други естествени боклуци не открихме нищо. Военните бази се поддържат в идеален вид. Ежеседмичното почистване на района е нещо като религиозен ритуал. Извън телената ограда човек можеше да се спъне в какво ли не. Но вътре беше като излизано. Вървяхме така още десет минути, изминахме нови триста метра, после спряхме и отново си разменихме местата. От бавното ходене на студа усетих, че замръзвам. Но продължавах да пристъпям и да се взирам в земята пред себе. Усещах, че с всяка крачка шансовете ни се увеличават. Разстоянието, което си бяхме определили да изминем, беше около два километра и половина. Първите и последните неколкостотин метра не предлагаха много възможности. Можеше да се предположи, че отначало единствената грижа на убиеца е била да се отдалечи колкото се може повече. Към края пък вече е наближавал сградите на базата, а дотогава е трябвало да е приключил със задачата, за да си придаде безгрижен вид. Така че средният участък би бил най-подходящ, за да се отърве от всичко ненужно. Ако е бил нормален, той е трябвало да спре колата, да си поеме дълбоко дъх и да обмисли всичко отначало. Може би е свалил прозореца и е усетил нощния студ по лицето си.
