никой няма да обърне внимание. Както впрочем е станало.
— Можел ли е обаче да бъде сигурен?
— Не — каза тя. — Не напълно. Той е определил мястото на срещата, така че поне е знаел къде отива. Но не е можел да знае какво ще намери там. Сигурно е искал да запази лоста като резервно оръжие. Само че лостът е бил покрит с кръв и косми от Карбоун. Бързал е, не е имал време да го почисти. Земята е била замръзнала. Не е имало трева, за да го избърше. Не е можел да го качи така в колата. Вероятно се е притеснявал, че ще го спрат за проверка по пътя. Затова го е захвърлил.
Кимнах. Все пак един стоманен лост не е незаменим.
Пистолетът е далеч по-надеждно оръжие срещу силен и предпазлив противник. Особено в близък бой, например в сляпа уличка. Особено на откритото пространство, където бе повалил Карбоун. Прозях се. Затворих очи.
— Той е убил Карбоун тук — казах аз. — После се е метнал на колата и е подкарал към Кълъмбия, за да очисти Брубейкър.
— Именно — каза Съмър.
— Но ти смяташ, че
— Именно — повтори тя.
— Тоест смяташ, че убиецът е докарал Карбоун до онова място край пътя, ударил го е с лоста по главата, поставил е трупа, както го заварихме, след което се е върнал в базата. Заключенията ти са доста добри. И мястото, където открихме лоста, ги потвърждава.
— Благодаря — каза тя.
— След което и двамата предположихме, че е паркирал колата и се е прибрал.
— Точно така — кимна тя.
— Само дето последното не е вярно. Защото току-що казахме, че оттам е подкарал право към Кълъмбия. За срещата с Брубейкър. Това са три часа път. Бързал е. Не е имал време за губене.
— Точно така — повтори тя.
— Следователно не е паркирал колата — продължих аз. — Дори не е докосвал спирачката. Вместо това се е насочил право към главния портал. Няма друг начин да се излезе от базата. Убиецът е минал през главния портал, Съмър, и то веднага след като е премахнал Карбоун, тоест някъде между девет и десет вечерта.
— Провери в разпечатката — каза тя. — На бюрото ти е.
Проверихме я заедно. След операция „Справедлива кауза“ в Панама нивото на охраната във военните бази на американска територия бе повишено с една степен, което означаваше, че освен в компютъра всички влизания и излизания през портала се записваха най-подробно в подвързана книга с номерирани страници. Разполагахме с фотокопие от страницата за 4 януари. Сигурен бях, че е автентична, а данните на нея — пълни и точни. Военната полиция може да има много недостатъци, но неумението да води документация не е сред тях.
Съмър взе страницата от ръцете ми и я залепи със скоч до картата. Застанахме един до друг и се зачетохме. Беше разделена на шест графи: дата, час на влизане, час на излизане, номер на превозното средство, пътуващи, причина.
— Трафикът е бил рехав — отбеляза Съмър.
Не казах нищо. Не можех да преценя дали общо деветнайсет преминавания в двете посоки означават рехав трафик. Още не бях свикнал с Форт Бърд, а и отдавна не бях дежурил на портал. Но денят със сигурност изглеждаше спокоен в сравнение с новогодишната нощ.
— Повечето са влизания, хората са се връщали на работа — каза Съмър.
Кимнах. В графата
Четиринайсет влезли без последвало излизане. И пет излезли.
Трима от последните бяха редовни доставчици на продукти. Най-вероятно големи камиони. В една военна база постъпва много храна. Понеже има много гладни гърла. Три камиона дневно ми изглеждаше нормална бройка. Всеки от трите камиона бе вписан като влязъл по някое време в ранния следобед и след това отметнат като излязъл след правдоподобен интервал от час, час и нещо. Последният беше напуснал базата малко преди три.
— През следващите седем часа — нищо. Предпоследното регистрирано излизане беше на самите Васел и Кумър, след вечерята им в офицерския клуб. Бяха напуснали базата през главния портал в 22:01 часа. Като час на влизане бе отбелязано 18:45. Записан беше номерът на служебната им кола от Пентагона, а в графата за причина пишеше:
Пет излизания. Четири изяснени, оставаше още едно.
Единственото друго лице, напуснало Форт Бърд на 4 януари, бе отметнато по следния начин:
Проверихме още веднъж, за да сме сигурни. Същият резултат. Освен генерал Васел и полковник Кумър с техния мъркюри гранд маркиз без шофьор и малко след тях някакъв сержант на име Трифонов с неизвестно каква кола никой друг не бе излизал през портала на четвърти януари, независимо дали пеша или с превозно средство, ако не се брояха трите камиона на доставчиците рано следобед.
— Така — рече Съмър. — Сержант Трифонов значи. Който и да е Трифонов, той е нашият човек.
— Трябва да е той.
Обадих се на портала. Попаднах на същия младеж, който ми беше направил справката за Васел и Кумър. Познах го по гласа. Накарах го да провери в книгата и да ми каже кога точно сержант Трифонов се е върнал в базата, като започне след страницата, от която имахме фотокопие. Обясних му, че може да е станало най-рано около четири и половина сутринта на пети януари. Настана кратка пауза. В слушалката чувах как младежът обръща плътните корави листове на книгата. Работеше бавно и старателно.
— Точно в пет сутринта, сър — каза след малко той. — Тук пише:
— Спомняш ли си за него?
— Напусна десетина минути след офицерите от бронетанковите войски, за които вече ме питахте. Доколкото си спомням, бързаше. Не изчака бариерата да се вдигне докрай, ами се промуши под нея.
— С каква кола беше?
— С „Корвет“, струва ми се. Не беше нова, но изглеждаше доста добре.
— Когато се върна, пак ли ти беше на пост?
— Тъй вярно, сър.
— Забеляза ли нещо?
— Нищо необичайно, сър. Разменихме си две приказки, разбира се. Имаше чуждестранен акцент.
— С какво беше облечен?
— С цивилки, сър. Мисля, че с кожено яке. Предположих, че е бил в градски отпуск.
