— Виж сега — каза Съмър.
Станах от бюрото си и се загледах в картата. Сперивил се падаше на завоя на шосе, което продължаваше на югозапад към Грийн Вали и по-нататък. В другата посока то не водеше за никъде освен направо за Вашингтон. Съмър заби трето кабарче върху Вашингтон. Постави върха на кутрето си върху него. После сложи средния си пръст върху Сперивил, а показалеца върху Грийн Вали.
— Васел и Кумър — каза тя. — Те са. Тръгнали са от Вашингтон, задигнали са лоста от Сперивил и са разбили вратата на мисис Креймър в Грийн Вали.
— Само дето не са те — казах аз. — Васел и Кумър току-що са били пристигнали на летището. Не са имали кола, нито пък са се опитали да поръчват. Ти сама направи справка за телефонните им разговори.
Тя не отговори.
— И двамата са канцеларски плъхове — казах аз. — Да ги убиеш, не могат да разбият витрина на магазин.
Съмър махна ръката си от картата. Аз се върнах на бюрото и подредих списъците на личния състав в изрядна купчинка.
— Трябва да се съсредоточим върху Карбоун — казах.
— Тогава е редно да променим плана — рече тя. — Детектив Кларк престава да се занимава с железни лостове. Вече е намерил този, който му трябва.
Кимнах.
— Връщаме се към традиционните, доказали се във времето методи на разследване.
— Които са?
— Нямам представа. Аз съм завършил „Уест Пойнт“. Не съм учил в школа за военни полицаи.
Телефонът на бюрото иззвъня. Вдигнах слушалката. Същият топъл, интимен, южняшки глас повтори заклинанията за 10–33 по отношение на 10–16
— Ричър? — каза Санчес.
— Да, и лейтенант Съмър. На високоговорител сме.
— Има ли други в стаята?
— Не.
— Вратата затворена ли е?
— Да. Какво става?
— От полицията на Кълъмбия се обадиха отново, това става. Снасят ми на час по лъжичка. Явно много им е гот. Нямаш представа как злорадстват.
— Защо?
— Защото Брубейкър е имал хероин в джоба си. Три пликчета кафяв хероин. И голяма пачка пари. От полицията казват, че бил убит при сделка, след като настъпили усложнения.
15
Аз съм 1960-и набор, което ще рече, че през Лятото на любовта съм бил едва на седем, в края на ефективното американско присъствие във Виетнам съм бил на тринайсет, а при окончателното ни изтегляне оттам — на петнайсет години. Може да се каже, че съм пропуснал основната част от главоболията, които американската армия си е имала с наркотиците. Най-гъстата Розова мъгла ме е подминала. Уловил съм малко от по-късната, вече стабилна фаза. Подобно на много други войници, и аз съм опитвал по малко трева, колкото да си изработя предпочитания към един или друг сорт и източник, но в никакъв случай не в количества, които биха ме поставили на челните места в списъка на американските наркомани. Така че, поне що се отнася до наркотиците, си останах любител. Един от онези, които опитват, тоест купуват, а не продават.
Но като военен полицай съм виждал да се продава доста дрога. Разследвал съм безброй сделки. Някои успешни, други не. Знам кое как става. И ако има нещо, което съм разбрал със стопроцентова сигурност, то е, че когато някоя сделка се провали, в смисъл, че единият от двамата остане проснат на земята, в джобовете на трупа няма нищо. Нито стока, нито пари. Това е толкова просто и ясно. Ако убитият е купувачът, то продавачът си тръгва с всичката налична стока
— Глупости, Санчес. Това е инсценировка.
— Естествено. Знам го и без да ми кажеш.
— Опита ли се да им го обясниш?
— Смяташ ли, че беше нужно? Те може да са цивилни, но не са глупаци.
— Защо злорадстват тогава?
— Понеже това им развързва ръцете. Ако не са в състояние да разкрият случая, могат да го пишат улична свада между пласьори. Така накисват Брубейкър, а свалят всякаква отговорност от себе си.
— Открили ли са свидетели?
— Нито един.
— Произведени са изстрели — казах аз. — Все някой ги е чул.
— Не и според местните полицаи.
— Уилард ще превърти — рекох аз.
— Това е най-малкият ни проблем.
— Имаш ли алиби?
— Аз ли? Трябва ли да имам?
— Уилард ще се опита да те притисне. Ще използва срещу теб всичко, за което може да се хване, за да му играеш по свирката.
Санчес не отговори веднага. В настъпилата пауза шумът по линията се усили. После отново се чу гласът му.
— Мисля, че няма за какво да се хване — каза той. — Все пак не аз, а градската полиция отправя обвиненията.
— Ти се пази — казах аз.
— Бъди спокоен.
Натиснах копчето и прекъснах връзката. Съмър мислеше. Лицето й беше напрегнато, долните й клепачи потрепваха.
— Какво? — запитах аз.
— Сигурен ли си, че е инсценировка?
— Няма как да не е.
— Е, добре — каза тя. — Хубаво. — Вдигна ръка и я постави върху картата. Кутрето върху Форт Бърд, показалеца върху град Кълъмбия. — Да приемем, че е инсценировка. Очертава се една закономерност. Дрогата и парите в джоба на Брубейкър са същото, което беше клонът в задника на Карбоун и киселото мляко по гърба му. Прекалено старателен опит за отклоняване на следствието. За прикриване на истинския мотив. Това вече не са догадки, а реално установен метод на действие. Извършителят е един и същ. След като е премахнал Карбоун тук, той се е метнал на колата и е потеглил за Кълъмбия, за да очисти и Брубейкър. Такава е последователността на събитията. Всичко си идва на мястото. Часове, разстояния, начинът на мислене.
Погледнах я. Малката й кафява ръка беше разперена върху картата като морска звезда. Върху ноктите си имаше прозрачен лак. Очите й блестяха.
— Защо е изхвърлил лоста? — запитах. — След Карбоун, но преди Брубейкър.
— Предпочитал е с пистолет — каза тя. — Като всеки нормален човек. Само дето тук не е можел да го използва. Вдига много шум. Представи си: изстрели късно вечерта, на километър и половина от щаба на базата, всички щяха да хукнат натам. Докато в града, и то в скапан квартал като онзи, явно е разчитал, че
