намираща се в района на полицейското управление на Кълъмбия и те го смятаха за свой. Нищо не можеше да се направи по въпроса. Тамошните власти бяха сезирали ФБР, понеже човекът за последен път бил видян в хотела на някакъв голф клуб в Северна Каролина, което придаваше междущатско измерение на инцидента, а с такива случаи определено се занимава Бюрото. Това се допълваше и от обстоятелството, че всеки военнослужещ формално се смята за служител на федералното правителство, а убийството на федерален служител е особен вид престъпление, за което се предявяват и допълнителни обвинения в случай, че извършителят бъде хванат. И на Санчес, и на двама ни със Съмър не ни пукаше особено за разликата между щатските и федералните съдилища; знаехме само, че щом е замесено ФБР, случаят явно ни се е изплъзнал от ръцете. Решихме, че най-многото, на което бихме могли да се надяваме, бе все някога да видим част от документацията, предоставена за наша собствена информация, и то от любезност. Съмър направи гримаса и извърна глава. Аз вдигнах слушалката, натиснах бутона да изключа високоговорителя и със Санчес продължихме разговора.
— Имаш ли някакво предположение? — запитах го.
— Бил е някой, когото е познавал — отвърна той. — Не е лесно да изненадаш в тъмна уличка опитен боец от „Делта“, Брубейкър беше наистина добър.
— Какво е оръжието?
— Съдебните лекари смятат, че е деветмилиметров пистолет. Те би трябвало да разбират от тези неща. В края на краищата са виждали достатъчно огнестрелни рани. Имам чувството, че в петък и събота вечер прибират доста трупове от този квартал.
— Какво е правил там?
— Нямам представа. Имал е среща, предполагам. С познат.
— Можеш ли да кажеш кога приблизително?
— Трупът е напълно изстинал, кожата е леко позеленяла.
Според тях убийството е станало преди двайсет и четири до четирийсет и осем часа. Да кажем, някъде по средата са трийсет и шест часа, което се пада преди денонощие и половина. Миналата нощ, малко преди или малко след дванайсет. Боклукчиите са го открили в десет тази сутрин. Там прибират боклука веднъж в седмицата.
— Ти къде беше на двайсет и осми декември?
— В Корея. А ти?
— В Панама.
— Защо ни преместиха?
— Все ми се струва, че скоро ще разберем — казах аз.
— Тук става нещо — каза Санчес. — Проверих, защото ми беше любопитно, и се оказа, че поне двайсет души по целия свят сме в същото положение. Всичките заповеди носят подписа на Гарбър, но и той ми се струва съмнителен.
— Сигурен съм, че не е наред — казах аз. — Около теб имаше ли нещо подозрително преди сегашната ситуация с Брубейкър?
— Нищо. Най-спокойната седмица, която помня.
Затворихме. Няколко минути стоях неподвижно. Мислех си къде ли точно се падаше Кълъмбия, стоящата на Южна Каролина. Доколкото си спомнях, на около триста, триста и двайсет километра от Форт Бърд. Тръгваш на югозапад по магистралата, пресичаш границата на щата, намираш шосе 20 в западна посока, и не след дълго си там. Триста километра. Оная нощ бяхме открили трупа на Карбоун. Бях си тръгнал от кабинета на Андрея Нортън в два след полунощ. До този час имах алиби, което тя щеше да потвърди. В седем сутринта вече бях в моргата, за да присъствам на аутопсията. Това пък щеше да го потвърди докторът. Но между два и седем все пак оставаше една пролука от пет часа, която по всяка вероятност съвпадаше с времето на смъртта на Брубейкър. Можеше ли човек да измине два пъти по триста километра за пет часа?
— Какво си мислиш? — запита Съмър.
— Момчетата от „Делта“ вече ме подозират за Карбоун. Сега се питам дали няма да ме погнат и заради Брубейкър. Как ти звучи шестстотин километра за пет часа?
— Твърде възможно — каза тя. — Зависи от колата, разбира се, също и от натовареността на трафика, от времето, от полицията, от състоянието на пътя. Но е напълно изпълнимо.
— Страхотно.
— Все пак е малко вероятно.
— Така е по-добре. За тях да застреляш Брубейкър е все едно да убиеш Господ Бог.
— Ти ли ще им съобщиш новината?
Кимнах.
— Налага се. Въпрос на уважение. Но ти ще я предадеш от мое име на командира на базата, нали?
Макар да си падаше гадно копеленце, помощник-командирът на специалните части беше преди всичко жив човек. Когато чу за Брубейкър, той замръзна и пребледня; в реакцията му имаше нещо повече от неприятно предчувствие за бюрократичните разправии, които го очакваха. Бях чувал, че Брубейкър е строг и авторитарен лидер, леко надменен, но се отнасял като истински баща към хората си, поотделно като човешки същества и като бойна единица. Специалните части по принцип, и особено отрядът „Делта“, не се ползваха с особена популярност в Пентагона и на Капитолийския хълм. Армията мрази промяната и й трябва много време, за да свикне с новите неща. Самата идея за тази разпасана команда от професионални убийци и ловци на хора поначало беше трудна за преглъщане, а тъкмо Брубейкър беше този, който им я бе натикал в гърлата навремето и оттогава не бе спрял да я защитава. Убийството му щеше да се отрази на специалните части така, както смъртта на действащ президент — на нацията като цяло.
— Не ни стигаше Карбоун — каза човекът, — а сега и това, което е безумие! Дали има връзка?
Аз го изгледах.
— Откъде-накъде? Това с Карбоун беше нещастен случай при тренировка.
Той не каза нищо.
— Защо Брубейкър е бил на хотел?
— Той много обича да играе голф. Има къща до Форт Браг от много време, но игрищата там не му харесват.
— Къде се намира хотелът?
— Край Роли.
— Той често ли ходеше там?
— При всеки удобен случай.
— Жена му играе ли голф?
Помощникът кимна.
— Двамата играят заедно. — Замисли се. —
Представих си Брубейкър. Не го бях виждал лично, но познавах други като него. Това са хора, които един ден могат професионално да обясняват как се залага противопехотна мина, за да може малките стоманени сачми в нея да откъснат главите на максимален брой човешки същества, а на следващата сутрин ги виждаш, по тениска в пастелни тонове с крокодилче на джобчето, как играят голф със съпругите си, държат се за ръце и се усмихват, сякаш единственото нещо на света, което ги вълнува, е как да стигнат до топката с електрическата си количка. Да, познавах много такива като него. Баща ми например. Само дето не играеше голф. Той беше любител на птиците. Беше ходил в повечето страни на света и познаваше всички видове птици.
Станах от стола.
— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — казах аз. — Ако мога с нещо да помогна, нали разбираш?
Той кимна.
— Благодаря за визитата — каза. — По-добре е от телефонен разговор.
Върнах се в моя кабинет. Съмър я нямаше. Изгубих повече от час с нейните списъци на личния състав.
