Реших да си улесня живота и зачеркнах патоанатома от списъка. После Съмър и Андрея Нортън. После всички останали жени. Данните от експертизата ясно сочеха, че нападателят е едър и силен мъж. Преминах нататък и зачеркнах персонала в офицерския стол. Сержантът ме бе уверил, че всички са били на работа и са се суетели около височайшите гости. Зачеркнах готвачите, барманите, часовите на портала. После и всички болни в лазарета. И себе си. А също и Карбоун, доколкото не се беше самоубил.
Преброих останалите отбелязани, че са били налице, и записах на лист хартия броя им: 973 души — действителният кръг от заподозрени. После известно време седях и гледах пред себе си в празното пространство. В един момент телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Беше Санчес, от Форт Джаксън.
— Току-що ми се обадиха от полицията на Кълъмбия — каза той. — Да споделят първоначалните си констатации.
— Е, и?
— Техният патоанатом не е напълно съгласен с мен. Времето на смъртта не е било между три и четири сутринта, а точно в един и двайсет и три минути миналата нощ.
— Откъде тази точност?
— Куршумът се е отплеснал и е ударил часовника му.
— Номерът със счупения часовник, а? На това невинаги може да се разчита.
— Не, не е часовникът. Направили са и други тестове. Сезонът не бил подходящ за развитие на личинки, което е добър индикатор, но стомашното му съдържание напълно отговаряло на интервал от пет-шест часа след обилна вечеря.
— Какво казва жена му?
— Бил изчезнал в осем вечерта, след като добре похапнали. Станал от масата и не се върнал повече.
— А тя какво е направила тогава?
— Нищо — каза Санчес. — Мъжът й служи в специалните части. През целия им брак е било все така: той изчезва нанякъде, често посред нощ, няма го с дни и седмици, после не казва къде е бил… Била свикнала.
— Може би са му се обадили по телефона?
— Тя предполага, че така е станало, но не е сигурна. Преди вечеря е постоял в сауната. Все пак цял следобед били играли голф.
— Не можеш ли да й се обадиш? С теб ще й бъде по-лесно да говори, отколкото с гражданската полиция.
— Бих могъл да пробвам.
— Друго? — запитах аз.
— Раните са от деветмилиметров пистолет — каза той. — Два куршума, и двата са минали през черепа, с чисти входни отверстия и доста неугледни изходни рани.
— Били са с цяла метална риза — казах аз.
— Стреляно е с допряно дуло — каза той. — По кожата има следи от обгаряне. И барутни сажди.
Замислих се. Нещо не можех да си го представя.
— Да не би ръцете му да са били на главата?
— Застрелян е отзад, Ричър. С два бързи изстрела в тила.
Не казах нищо.
— Добре де — продължи Санчес. — Колко правдоподобно ти звучи това? Ти познаваше ли го?
— Никога не съм го виждал — отвърнах аз.
— Брубейкър беше професионалист. Много по-добър от останалите. А и обмисляше всичко. Всяка възможност, всяка подробност, всяка гънка от пейзажа. Не признаваше случайностите.
— И все пак се е оставил да го застрелят с два куршума в тила.
— Очевидно е познавал убиеца. Няма друг начин. Как иначе ще се обърне с гръб, и то посред нощ, в сляпа улица?
— Някого от Форт Джаксън ли подозираш?
— Там живее сума ти народ.
— На мен ли го казваш!
— Той имаше ли врагове в Бърд?
— Не съм чувал — отвърнах аз. — Но явно е имал врагове нагоре в йерархията.
— Само че тия тъпаци не причакват жертвите си посред нощ в тъмни улички.
— Къде е тая уличка?
— В един не дотам приятен квартал.
— И никой нищо не е чул?
— Никой — каза Санчес. — От градската полиция са разпитвали по къщите, но нищо не са открили.
— Много странно.
— Това са цивилни граждани, какво очакваш?
Санчес се умълча.
— Успя ли да се запознаеш с Уилард? — запитах го аз.
— Всеки момент го чакаме да дойде. Изглежда ми като човек, който си вре носа навсякъде.
— Какво представлява тази уличка?
— Свърталище на проститутки и пласьори на дрога. Не е сред забележителностите, които Кълъмбия рекламира в туристическите си брошури.
— Уилард мрази скандалите — казах аз. — Сега ще има да се тръшка, че станалото прави лошо впечатление.
— И разваля имиджа на Кълъмбия? Какво го интересува това?
— Разваля имиджа на армията — отвърнах аз — Той няма да иска името на Брубейкър да се свързва с уличници и пласьори на дрога. Все пак ставадума за полковник от елитните части. Уилард и без това се бои, че тия истории в Съветския съюз ще доведат до размествания в армията. Според него сега повече отвсякога трябва да пазим имиджа си. Въобразил си е, че само той разбира положението.
— Положението е такова, че аз, тъй или иначе, не мога да се добера до този случай. Самият той има ли някакво влияние над полицията в Кълъмбия или над ФБР? Ако ли не, може да забрави за случая.
— Бъди готов за неприятности — казах аз.
— Искаш да кажеш, че ни чакат седем гладни години?
— Е, не чак толкова.
— Защо не?
— Имам такова предчувствие.
— Доволен ли си, че аз ти посреднича с местните? Или да им кажа да се свържат направо с теб? Формално погледнато, Брубейкър е твой контингент.
— Ти се занимавай с тях — отвърнах. — Имам си достатъчно грижи.
Затворихме и аз отново се наведох над списъците на Съмър. Деветстотин седемдесет и три имена. Деветстотин седемдесет и двама невинни, един виновен. Кой ли?
Съмър се върна след около час и още с влизането си ми подаде лист хартия. Беше фотокопие от заявка за изписване на оръжие, подадена преди четири месеца от сержант Кристофър Карбоун. Беше за пистолет „Хеклер & Кох“. Може би на Карбоун му бе допаднал автоматът „Хеклер & Кох“ на въоръжение в „Делта“ и бе решил да се екипира с лично оръжие от същата марка за самозащита. Изрично бе поискал модификация, която да стреля със стандартни деветмилиметрови патрони тип „Парабелум“. С пистолета си бе изписал един пълнител с 13 патрона и два резервни. Като заявка беше съвсем стандартна, пък и в избора на оръжието нямаше нищо необичайно. Предполагах, че е била удовлетворена, без да предизвика политически последици. „Хеклер & Кох“ е германска фирма, а последния път, когато проверих,
