Врагът

Германия беше член на НАТО. Едва ли бяха възникнали й технически проблеми със съвместимостта. Патроните „Парабелум“ бяха стандартен боеприпас на НАТО. Военните складове в американската армия бяха пълни с тях. Имаше достатъчно, за да се напълнят три пълнителя с по 13 патрона милион пъти дневно, докато свят светува.

— Е, и? — запитах аз.

— Виж подписа — каза Съмър. Извади от вътрешния си джоб копието от жалбата на Карбоун по мой адрес и ми го подаде. Разгънах го на бюрото си, успоредно със заявката за оръжие. Огледах внимателно и двете.

Подписите бяха еднакви.

— Не сме графолози все пак — казах аз.

— Не е и нужно. Подписите са идентични, Ричър. Повярвай ми.

Кимнах. И двата подписа гласяха К. Карбоун; и на двата главните букви К бяха твърде характерни — издължени нагоре, изписани със замах, с дълги засукани камшичета. Малкото н в края на всеки подпис също беше характерно — с дълга и енергична напречна черта, която стигаше далеч след името и завършваше с артистична извивка надолу. Буквите а-р-б-о-у по средата бяха равни, закръглени и четливи. Подписът издаваше твърда ръка, воля и самоувереност; беше подпис, еволюирал в течение на годините, през които е бил поставян върху безброй чекове, сметки, разписки и документи за наемане на коли. Разбира се, нито един подпис не е защитен срещу фалшифициране, но този конкретно би представлявал сериозно предизвикателство. Едва ли е било лесно да се намери фалшификатор между полунощ и 08:45 сутринта във военна база в Северна Каролина.

— Ясно — казах аз. — Жалбата е истинска.

Оставих листа върху бюрото. Съмър го обърна към себе си и прочете написаното от край до край, макар че сигурно вече го знаеше наизуст.

— Много хладнокръвно звучи — каза тя. — Като нож в гърба.

— Смахната история — казах аз. — Това е. Никога не съм виждал този човек, абсолютно съм сигурен. Освен това е от „Делта“. А сред тях няма пацифисти и нежни души, които се ужасяват от едно малко сбиване. Защо се е скандализирал толкова? Да не би да съм счупил неговия крак?

— Може да е имал личен мотив — каза тя. — Може дебелият да му е бил приятел.

Поклатих глава.

— Щеше да се намеси. Да ни разтърве.

— Това е единствената жалба, която е подал за шестнайсет години служба.

— Ти да не си разпитвала?

— Да, говорих с всякакви хора. И с местни, и по телефона.

— Внимателно ли пипа?

— Много внимателно. Тази жалба е единствената, подавана някога срещу теб.

— И това си проверила значи?

Тя кимна.

— Проверявам всичко, до най-малката подробност.

— Искала си да знаеш с какъв тип си имаш работа, така ли?

— Не, исках да докажа на момчетата от „Делта“, че нямаш стари вражди. Нито с Карбоун, нито с когото и да било.

— Какво, ти мен ли закриляш?

— Все някой трябваше да го направи. Преди малко бях при тях и мога да ти кажа, че са бесни.

Кимнах. Разбрали са за Брубейкър.

— Сигурно — казах аз. Представих си затворническата им сграда, първоначално проектирана, за да не избяга никой от вътре на вън, после пригодена, за да не прониква никой от вън на вътре; сега между тия дебели стени сигурно вреше и кипеше като в тенджера под налягане. Представих си кабинета на Брубейкър, празен и притихнал. И килията на Карбоун, също празна.

— А къде тогава е новият пистолет на Карбоун? — запитах аз. — Не го намерих в стаята му.

— В арсенала — каза Съмър. — Почистен, смазан и зареден. Те предават личните си оръжия на съхранение. В хангара имат отделна желязна клетка, трябва да я видиш, прилича на пещерата на Дядо Коледа. Натъпкана от стена до стена с бронирани хъмъри, камиони, експлозиви, гранатомети, противопехотни мини, апаратура за нощно виждане. Стига за въоръжаване на централноафриканска държава с диктаторски режим.

— Благодаря — рекох аз, — много успокоително звучи.

— Съжалявам — каза тя.

— Защо е подал жалбата?

— Нямам идея.

Представих си Карбоун в оня стриптийз бар в новогодишната нощ. С влизането си се бях насочил към групичка от четирима мъже, които бях взел за сержанти. В блъсканицата тримата се бяха озовали в един момент с гръб към мен, а четвъртият с лице. Всичко бе станало съвсем случайно. Нямах представа кого ще намеря там, а те не бяха очаквали да се появя. Не познавах нито един от тях. Беше толкова случайна среща, колкото изобщо е възможно. И все пак Карбоун ме беше наклепал заради някакво си сбиване, каквото сигурно бе виждал хиляди пъти. Или в каквото сам бе участвал. Ако някой сержант твърди, че никога не се е бил в бар, значи е лъжец.

— Ти католичка ли си? — запитах аз.

— Не, защо? — отвърна Съмър.

— Питах се дали не знаеш латински.

— Не само католиците знаят латински. Ходила съм на училище все пак.

— Е добре, qui bono? — казах аз.

— Кой печели ли? Искаш да кажеш от тази жалба?

— Винаги помага да потърсиш мотива — казах аз. — С него се обясняват много неща. В историята, в политиката, навсякъде.

— Нещо като следвай парите, така ли?

— Нещо такова — казах аз. — Но не мисля, че тук са намесени пари. По-скоро някаква друга изгода за Карбоун. Иначе за какво му е трябвало да го прави?

— Може пък да е било от морални съображения. Може някакъв вътрешен подтик да го е накарал.

— Не и ако това е първата му жалба за шестнайсет години. Сигурен съм, че е виждал и много по-лошо. Аз счупих само един крак и един нос. Нищо кой знае какво не е станало. Това е армията, Съмър. Не вярвам през всичките тези години Карбоун да си е въобразявал, че е в кръжок по ръкоделие.

— Не знам — каза тя.

Плъзнах към нея листа с написаната цифра 973.

— Това е общият брой на заподозрените — казах аз.

— Той е бил в бара до осем часа — каза тя. — Проверих, тръгнал си е сам. Оттогава никой на го е виждал жив.

— Каза ли някой в какво настроение е бил?

— Сержантите от „Делта“ нямат настроения. Да не би случайно да заприличат на хора…

— А пил ли е много?

— Една бира.

— Значи си е тръгнал от столовата в осем съвсем спокойно, сякаш няма нищо?

— Явно така е било.

— И е познавал човека, с когото е имал среща.

Съмър не отговори.

— Преди малко, докато те нямаше, Санчес пак се обади — казах аз. — Полковник Брубейкър е бил застрелян в тила. С два куршума, от упор.

— Явно и той е познавал убиеца си.

— Много е възможно — казах аз. — В един и двайсет и три през нощта. Между три и половина и четири