Докторът постави позитивната отливка на стола до железния лост. Изравни краищата им успоредно един с друг. Отливката беше дълга петнайсетина сантиметра, бяла и леко нащърбена при снемането, но иначе абсолютно идентична с гладката черна стомана. Без разлика. Същото сечение, същата дебелина, същите очертания.
След това докторът постави негатива върху бюрото си. Беше малко по-голям от позитива и с доста по- неправилна форма. Точно копие на раните по темето върху разбитата глава на Карбоун. Той хвана лоста и го повдигна. Прецени тежестта му. Изравни го с раната. Като го движеше плавно и полека, едва-едва го наложи върху отливката. Веднъж. Втори път. Трети път. Третата и последна рана беше най-ясно очертана. Продълговата вдлъбнатина в гипса, между сантиметър и половина и два широка, в която върхът на лоста пасна идеално.
— Ще проверя кръвта и космите — каза докторът, — но вече знам какъв ще бъде резултатът.
Той отдели лоста от отливката и отново го долепи до нея. И този път лостът пасна идеално и докрай в очертанията на раната. Докторът го повдигна в дланта си сякаш за да го претегли на ръка. После го стисна за по-изправения край и замахна с него като играч на бейзбол, който отбива трудна висока топка. После пак, още по-силно, с рязък, отсечен замах. Лостът беше твърде голям и тежък в ръцете му. С мъка успяваше да го удържи.
— Извършителят е бил много силен — каза той. — С убийствен замах. Едър и висок, десняк, в отлична физическа форма. Но сигурно в базата има много хора, които отговарят на това описание.
— Няма извършител — казах. — Карбоун е паднал на главата си.
Докторът се усмихна за миг, докато балансираше лоста върху дланта си.
— За инструмент е направо красив — отбеляза той. — Не ви ли се струва някак странно?
Разбрах какво иска да каже. Беше съвършено оформено парче стомана, с всичко необходимо и без нищо излишно. По това приличаше на други съвършено оформени неща: на полицейския модел „Колт“, на пехотен нож или на хлебарка. Докторът плъзна лоста в дългото метално чекмедже. Той изстърга по дъното и после глухо тупна вътре.
— Ще го съхранявам тук — каза човекът. — Така ще е в безопасност. Стига да нямате нищо против.
— Става — казах аз.
Той затвори чекмеджето.
— Вие десняк ли сте? — запита ме.
— Да — отвърнах аз. — Десняк съм.
— Полковник Уилард каза, че вие сте го убили — каза докторът. — Но аз не му повярвах.
— Защо?
— Много се изненадахте, като видяхте кой е — обясни той. — Когато го обърнах с лице към вас. Реагирахте много спонтанно. Това е нещо, което не може да се симулира.
— А казахте ли това на Уилард?
Човекът кимна.
— Прие го като пречка, но не непреодолима. Сигурен съм, че вече си е изработил теория за обяснение.
— Ще си отварям очите — казах аз.
— Някои сержанти от „Делта“ също се отбиха при мен — каза той. — Плъзнали са слухове. Мисля, че наистина трябва да си отваряте очите.
— Това и смятам да направя — казах аз.
— На четири — каза той.
Двамата със Съмър се върнахме в джипа. Тя запали двигателя, постави го на скорост и зачака с крак върху спирачката.
— В интендантството — казах аз.
— Лостът не е изписан оттам — каза тя.
— Изглеждаше скъп — възразих аз. — Може би достатъчно скъп, за да привлече вниманието на снабдителите от Пентагона.
— Ако беше военен, щеше да е зелен.
Кимнах.
— Възможно е. Но си струва да проверим. В един момент ще се наложи да си изясним позициите, за да няма изненади.
Съмър вдигна крак от спирачката и потегли към сградата на интендантството. Тя беше постъпила във Форт Бърд много преди мен и знаеше кое къде е. Паркира пред някаква сграда, която имаше вид на типичен армейски склад. Знаех, че вътре ще има дълъг тезгях, а зад него — огромни складови помещения, забранени за посетители. И пълни до тавана с военни униформи, автомобилни гуми, одеяла, канчета и манерки, окопни инструменти, всякакъв вид снаряжение.
Влязохме и видяхме зад тезгяха млад редник с нова камуфлажна униформа. Жизнерадостен, русоляв младеж с такъв доволен вид, сякаш се намираше в железарския магазин на баща си и това беше сбъднатата му житейска мечта. Явно гореше в работата. Казахме му, че се интересуваме от ръчни инструменти, и той отвори някакъв каталог с дебелината на осем телефонни указателя. Намери нужния раздел. Помолихме го да провери какви видове стоманени лостове има в наличност. Той наплюнчи пръст, прелисти няколко страници и откри всичко на всичко два артикула.
Той се обърна и изчезна между стелажите. Ние зачакахме. Стояхме и вдишвахме уникалната миризма на всеки склад на интендантство — смесица от стар прах, нова гума и влажни дочени дрехи. Човекът се върна след пет минути с въпросния военен артикул. Постави го на тезгяха пред нас. Стоманата издумка глухо върху дървото. Съмър се оказа права. Беше боядисан в масленозелено. Освен това по нищо не приличаше на лоста, който току-що бяхме оставили в кабинета на патоанатома. С друго сечение, поне с петнайсет сантиметра по-къс, малко по-тънък, с по-различни извивки. Изглеждаше старателно изработен. Идеален пример за начина, по който армията върши всичко. Преди години този инструмент сигурно се е водил под номер деветдесет и девет в нечии списъци за преоборудване на войската. Сформирана е била комисия от още живи участници в някогашните строителни батальони. Зададени са били точни спецификации по отношение на дължина, тегло и здравина. Изследвана е била здравината на метала. Набелязани са били възможни области на употреба. Изчислена е била крехкостта в ледените зими на Северна Европа. А също и степента на размекване и последващо огъване в условията на екватора. После са били обявени търгове. Фабрики из цяла Пенсилвания и Алабама са пресмятали производствените цени за артикула. Изработени са били прототипи, които са били подложени на всевъзможни най-безмилостни изпитания. В резултат е бил одобрен един-единствен модел. Доставена е била боя, чиято дебелина и равномерност на нанасяне са били следени най-стриктно. И накрая всичко е било забравено. Само дето продуктите на въпросната поръчка, на дългите месеци планиране, проектиране, пресмятане и изпитване продължаваха да постъпват във военните складове с хиляди всяка година, независимо дали от тях имаше нужда, или не.
— Благодаря, редник — казах аз.
— Ще го вземете ли? — запита младежът.
— Не. Исках само да го видя.
Върнахме се в моя кабинет. Минаваше десет сутринта, денят беше мрачен и мъглив, чувствах се без цел. Новото десетилетие не започваше кой знае колко обещаващо за мен. Още не бях станал голям почитател на деветдесетте години, макар да течеше шестият им ден.
— Смяташ ли да пишеш рапорт за нещастния случай? — запита Съмър.
— До Уилард ли? Още не.
— Той ще очаква да го получи днес.
Кимнах.
— Знам. Но ще го накарам да ми нареди още веднъж.
— Защо?
