само на десетина метра, се виждаше навит черен маркуч. Наведохме се и надникнахме през прозорците. Вътрешността на колата изглеждаше като почистена с памуче, изсмукана с прахосмукачка, напоена с дезинфекционни разтвори. Колата беше двуместна, но отзад имаше поличка за багаж. Неголяма, но достатъчна за стоманен лост, скрит под палто. Съмър приклекна и прокара пръсти по первазите под вратите. Бяха чисти.
— Никакъв прахоляк от пътя — каза тя. — Никаква кръв по седалките.
— Нито кофичка от кисело мляко на пода — допълних аз.
— Почистил я е идеално.
Станахме, минахме през портала и заключихме пистолета на Трифонов в жабката на хъмъра. После влязохме в помещенията на „Делта“.
Този път не желаех да намесвам помощник-командира. Исках само да изкараме Трифонов оттам, преди някой да е разбрал какво става. Затова минахме през вратата на кухнята, спрях един келнер и му казах да намери Трифонов в столовата и да го повика в кухнята под някакъв претекст. После излязохме на студа и зачакахме. Келнерът се появи след пет минути и каза, че Трифонов го нямало в столовата.
Влязохме обратно и тръгнахме към спалните помещения. Един войник, който излизаше от душовете, ни каза къде да търсим. Минахме покрай празната стаичка на Карбоун. Вътре беше спокойно, всичко си беше на мястото. Стаята на Трифонов беше през три врати по същия коридор. Влязохме, без да чукаме. Вратата беше отворена. Човекът си беше вътре, седнал на тясното войнишко легло, и четеше книга.
Не знаех какво да очаквам. Доколкото ми беше известно, в България нямаше специални части. Във Варшавския договор рядко се срещаха елитни войски. Чехословакия притежаваше една доста добра въздушнопреносима бригада, Полша също имаше своите въздушно — и морскодесантни дивизии. Най- близкият аналог на отряда „Делта“ обаче се намираше в Съветския съюз и се наричаше „Висотники“. Тези бяха корави типове. Извън това в Източна Европа битките се решаваха с численост на живата сила. Хвърли достатъчно пушечно месо срещу врага и ще победиш, стига да приемеш, че две трети от хората ти са допустима загуба. Така и ставаше.
Тогава какъв беше този човек?
Специалните части на НАТО придават особено значение на издръжливостта и тренираността при подбора на хората си. Сред тях има мъже, способни да пробягат осемдесет километра с пълно снаряжение. Те са в състояние да стоят будни цяла седмица и да преодоляват в бърз марш всякакви терени. Затова елитните части на НАТО са съставени от дребни, жилави мъже с физика на маратонски бегачи. Докато този българин беше исполин. Висок поне колкото мен, ако не и повече. Сигурно имаше метър и деветдесет и осем, сто и десет-петнайсет килограма. С обръсната глава. И с едро, изсечено лице, което можеше да мине както за грубовато и жестоко, така и почти за красиво, в зависимост от светлината. В момента тя идваше от една флуоресцентна тръба на тавана и не му правеше особена услуга. Трифонов изглеждаше уморен. Близко разположените му очи гледаха с пронизващ поглед от дълбоките орбити. Беше малко по-възрастен от мен, може би на трийсет и две-три. Ръцете му бяха огромни. Облечен беше с нова камуфлажна униформа, без табелка с името, без отличителни знаци за чин и войскова принадлежност.
— Стани! — изкомандвах аз.
Трифонов остави внимателно книгата на леглото, разтворена и с лицето надолу, сякаш се боеше да не си загуби страницата.
Сложихме му белезници и го качихме на хъмъра. Той не се противеше. Беше едър, но кротък. Изглежда, се бе примирил със съдбата си. Сякаш съзнаваше, че е било само въпрос на време, докато разните инвентарни и портални книги го издадат.
Закарахме го без инциденти до кабинета ми, наредихме му да седне и разкопчахме за момент белезниците, колкото да приковем дясната му китка към крака на стола. После извадихме нов чифт белезници и направихме същото и с лявата. Китките му бяха дебели колкото глезените на повечето мъже.
Съмър отиде до картата на стената и известно време остана загледана в кабарчетата сякаш за да привлече погледа му натам и да му каже:
Аз седнах зад бюрото.
— Как се казваш? — запитах аз. — За протокола.
— Трифонов — отвърна той. Акцентът му беше гърлен и насечен.
— Малко име?
— Слави.
— Слави Трифонов — повторих аз. — Чин?
— В родината си бях полковник — каза той. — Тук съм сержант.
— Откъде си?
— От София — отвърна той. — България.
— Много млад си бил за полковник.
— Бях много добър в това, което вършех.
— А какво вършеше?
Той не отговори.
— Хубава кола имаш — рекох аз.
— Благодаря — отвърна той. — Цял живот съм мечтал за такава.
— Къде ходи с нея през нощта на четвърти?
Не отговори.
— В България няма специални части — казах аз.
— Така е — отвърна той. — Няма.
— Тогава какво си правил там?
— Служих в редовната армия.
— Като какъв?
— Бях офицер за връзка. Тристранна: между българската армия, тайните служби и съветските „Висотники“.
— Квалификация?
— Пет години обучение в ГРУ.
— Какво е това?
Той се усмихна.
— Мисля, че знаете какво е.
Кимнах. Съветското ГРУ е нещо средно между нашата военна полиция и отряда „Делта“. Корави мъже, еднакво готови да насочат яростта си навън и навътре.
— Какво правиш тук? — запитах го аз.
— В Америка ли? — рече той. — Чакам.
— Какво чакаш?
— Края на комунистическата окупация на моята страна. Който ще дойде много скоро, надявам се. И тогава ще се върна. Гордея се с родината си. Тя е прекрасна страна, пълна с прекрасни хора. Аз съм националист.
— Какво преподаваш в „Делта“?
— Неща, които вече са остарели. Как да се борят срещу това, което бях обучен да върша. Само че тази битка вече е приключила, струва ми се. Вие победихте.
— Трябва да ни кажеш къде си бил през нощта на четвърти.
Той мълчеше.
— Защо избяга от комунизма?
— Защото съм патриот.
— Това отскоро ли е?
— Винаги съм бил патриот. Но по едно време стана опасно да не ме разкрият.
— Как се измъкна?
— През Турция. Отидох в една американска база.