— От много.
— Колко много?
— От години.
— Тогава как изкарвате пари?
— Не изкарвам — отвърна старецът.
— Ваша ли е къщата?
— Не, плащам наем. Както и майка ми. Вече почти петдесет години.
— Може ли да видя стаите? — попита Ричър.
— Кои стаи?
— Всичките.
— Защо?
— Защото не ви вярвам. Мисля, че тук живеят и други хора.
— Мислите, че лъжа?
— Просто съм подозрителен по природа.
— Май трябва да се обадя в полицията — каза старецът.
— Давайте — каза Ричър.
Старецът отстъпи в мрачното антре и вдигна телефона. Ричър прекоси коридора, до отсрещната врата. Беше заключена. Когато се върна при стареца, той му каза:
— В полицейското управление не вдигат.
— Значи сме само двамата — каза Ричър. — Най-добре да ми дадете ключа, който отваря всички врати. Ще си спестите разходите за ремонта на ключалките.
Старецът отстъпи пред неизбежното. Извади ключа от джоба си и го подаде на Ричър. Беше износен месингов ключ на канап. На канапа висеше стара метална халка все едно от табелката беше останала само тя.
На първия етаж имаше три стаи за гости, а на втория и третия — още по четири. Общо единайсет. Всички бяха еднакви. Във всяка стая до една от стените имаше тясна метална койка. Койките все едно бяха взети от старомодна болница или от казарма. Бяха оправени, с чаршафи и тънки одеяла. Чаршафите бяха прани толкова много пъти, че изглеждаха почти прозрачни. Одеялата, някога дебели и груби, бяха износени до гладка повърхност. Срещу леглата имаше шкафове с чекмеджета и етажерки за хавлиите. Хавлиите бяха също толкова изтънели, колкото чаршафите. Близо до леглата имаше чамови кухненски маси с котлони, които бяха свързани с контакта с износени електрически кабели. В края на коридора на всеки етаж имаше обща баня — с черни и бели плочки, големи метални вани с лъвски крака и тоалетни с казанчета високо на стената.
Стаите бяха оборудвани само с най-основното, но бяха добре поддържани. Плочките в банята бяха потъмнели от старост, а не от мръсотия. Подовете бяха изметени до блясък. Леглата бяха оправени по конец. Ако Ричър пуснеше монета върху тях, щеше да отскочи на половин метър. Хавлиите на етажерките бяха изрядно сгънати и подредени. Котлоните бяха безупречно чисти. Никъде не се виждаха трохи, петна или изсъхнали пръски от кетчуп.
Ричър провери стаите една по една, като заставаше на прага на всяка стая, преди да излезе, за да усети миризмата на въздуха и да се вслуша в ехото от наскорошно прибързано заминаване. Не откри и не почувства нищо единайсет пъти поред. Така че се върна долу, върна ключа и се извини на стареца. После го попита:
— В града има ли линейка?
— Защо, ранен ли сте? — попита го старецът.
— Да предположим, че бях. Кой щеше да дойде да ми помогне?
— Колко тежко сте ранен?
— Да предположим, че не мога да ходя. Така че имам нужда от носилка.
Старецът отговори:
— В комбината има здравна служба. Ако някой пострада по време на работа. Там имат линейка и носилка.
— Благодаря — отвърна Ричър.
После отново подкара стария шевролет на Вон. Спря за момент пред църквата, която беше на нивото на улицата. По цялата дължина на сградата имаше надпис с боя: „Конгрегация на последните дни“. На един от прозорците имаше плакат, който приличаше на рекламно табло за намалено свинско от супермаркет. На него пишеше: „Времето е близо“. Беше цитат от Откровението на свети Йоан. Глава първа, стих трети. Ричър го знаеше наизуст. На другия прозорец имаше друг плакат с надпис, който гласеше: „Краят наближава“. Вътрешността на църквата беше също толкова мрачна, колкото посланията на прозорците. Имаше редици от метални столове, паркет на пода, ниска сцена и подиум. По стените имаше още плакати. Всички плакати авторитетно съобщаваха, че няма време за губене. Ричър ги прочете един по един, после продължи към хотела. Когато пристигна, вече беше съвсем тъмно. През деня хотелът му се беше сторил мърляв и безцветен, но през нощта беше още по-зле.
Сградата представляваше заплашителен тухлен куб. Сякаш в нея се помещаваше стар затвор, който се намираше в Прага, Варшава или Ленинград. Стените бяха сиви и безлични, а прозорците — пусти и тъмни. Вътре имаше празна и не особено привлекателна трапезария отляво и празен бар отдясно. Право напред във фоайето имаше рецепция, която също беше празна. Зад рецепцията имаше вита стълба, която беше прекалено тясна и изглеждаше крива. Стълбата беше покрита с мокет. Нямаше асансьор.
Според щатските и федералните закони, както и според разпоредбите на частните застрахователни компании, хотелите бяха длъжни да поддържат подробна документация за гостите си. В случай на пожар, земетресение или торнадо всички замесени имаха интерес да знаят точно кой е бил в сградата по време на бедствието. Така че Ричър много отдавна се беше убедил, че най-доброто място за издирване във всеки хотел е рецепцията. Но с годините (и навлизането на компютрите) това ставаше все по-трудно. Трябваше да се натискат специални комбинации от клавиши и да се откриват пароли. За щастие град Диспеър беше изостанал от модерните времена и хотелът в него не представляваше изключение. На бюрото на рецепцията имаше голяма квадратна книга, облечена в стара червена кожа. Нямаше нищо по-лесно от това да я хване, да я завърти, да я отвори и да прочете какво пише вътре.
В хотела нямаше никакви гости.
Според записаното последната стая беше дадена преди седем месеца на една двойка от Калифорния — бяха пристигнали с личния си автомобил и бяха пренощували две вечери. Оттогава не бяха идвали никакви гости. Нищо. Не бяха записани никакви имена, които да подхождат на двайсетгодишни мъже без съпруги или приятелки, нито едри, нито дребни и жилави. Нямаше абсолютно никакви имена.
Ричър излезе от хотела, без да срещне абсолютно никого, и се качи в шевролета. Следващата спирка беше на две пресечки оттам — в градския бар, където смяташе да се срещне с местните жители.
28
Барът се помещаваше в половината от приземния етаж на поредната безлична сграда с форма на куб. Беше дълго тясно помещение. Стигаше чак до дъното на сградата, имаше къс коридор с тоалетни и противопожарен изход отзад. Самият бар беше отляво, а отдясно имаше маси и столове. Беше мътно осветен. Нямаше музика. Нито телевизор. Нито маса за билярд или електронни игри. Една трета от високите столчета на бара и една четвърт от столовете вдясно бяха заети. Бяха дошли хората, които идваха след работа. Но в никакъв случай не се забавляваха особено. Всички клиенти бяха мъже. Всички изглеждаха уморени и мръсни, облечени с работни ризи, и всички пиеха бира от високи чаши или направо от бутилки с високо гърло. Ричър не беше виждал нито един от тях.
Той тихо пристъпи в полумрака. Всички глави се обърнаха към него и всички очи го изгледаха. Беше като някакъв радар, който работи във всички барове по света. Непознат. Ричър остана неподвижен, за да им даде време да го огледат както трябва. Непознат, с когото не искаш да имаш проблеми. После той продължи, седна на бара и се подпря на лакти. Най-близкият човек отляво беше през две столчета, а най-
