Едрият мъж, на когото му беше станало лошо предишната вечер, беше единият от двамата, влезли отпред. Другият беше човекът, когото Ричър беше ударил пред ресторанта. И двамата не изглеждаха в много добра форма. Другите двама, които бяха влезли през задния вход, изглеждаха достатъчно едри и здрави, но не представляваха нерешим проблем. Бяха четирима срещу един, но Ричър нямаше от какво да се притеснява. За пръв път се беше бил сам срещу четирима, когато беше на пет години — във военната база във Филипините, където служеше баща му. Противниците му бяха седемгодишни, но той лесно ги беше победил тогава и очакваше да победи и сега.
Но после ситуацията изведнъж се промени.
В самия бар се изправиха още двама души. Оставиха чашите си, избърсаха устата си със салфетките, бутнаха столовете си назад, пристъпиха напред и се разделиха. Единият отиде наляво, а другият — надясно. Единият се присъедини към двамата отзад, а другият — към двамата отпред. Новите двама не бяха най- едрите мъже, които Ричър беше виждал през живота си, но не бяха и най-дребните. Приличаха на братя или братовчеди на помощниците. Сигурно наистина бяха такива. Бяха облечени по същия начин, изглеждаха по същия начин и бяха също толкова едри.
Значи преди тринайсет минути барманът не се беше оглеждал с надежда за незабавна помощ. Не — беше поглеждал в очите на местните, за да им даде знак: Задръжте малко, останалите идват. Ричър стисна зъби и бирата в стомаха му сякаш се вкисна. Грешка. Неприятна грешка. Беше умен, но недостатъчно.
И сега щеше да си плати, с лихвите.
Шестима срещу един.
Петстотин и петдесет килограма срещу сто и десет.
Шансовете му не бяха блестящи.
Ричър осъзна, че е затаил дъх. Затова издиша — бавно и продължително. „Dum spiro spero.“ „Докато дишам, се надявам.“ Зенон нямаше да разбере или да одобри този афоризъм. Родният му език бе древногръцки, а не латински и той предпочиташе пасивния стоицизъм пред безразсъдния оптимизъм. Но когато всичко останало се провалеше, този афоризъм вършеше добра работа на Ричър. Той отпи последна глътка от бирата си и остави бутилката на салфетката. Завъртя се на столчето, с гръб към бара. Долови зад гърба си движение — барманът се отдръпваше на по-безопасно място до касата. Останалите клиенти пред него също се отдръпваха към отсрещната стена, като пазеха чашите и бутилките си, скупчваха се по-близо един до друг и се привеждаха. Мъжете на бара станаха от столчетата си и се присъединиха към останалите, сред които се чувстваха по-защитени.
В двата края на бара също настъпи раздвижване.
И двете групи от по трима мъже пристъпиха напред.
Между тях вече оставаше празно правоъгълно място. В него нямаше нищо друго освен Ричър, седнал на столчето си, и дървеният под на бара.
Шестимата не бяха въоръжени. Ричър почти не се съмняваше в това. Упълномощените помощници на полицията нямаха служебно оръжие. Вон беше споменала, че в щата Колорадо законът е такъв. А другите двама бяха просто обикновени граждани. Разбира се, в щата Колорадо мнозина обикновени граждани имаха лично оръжие, но в общия случай хората вадят оръжията си още в началото на мелето, а не по-късно. Оръжията се демонстрират. С тях се парадира. Целта е противникът да бъде сплашен в първата минута. Опитът на Ричър показваше, че никой не изчаква, преди да извади пистолета си.
Значи се очертаваше бой с голи ръце — шестима срещу един.
Едрият мъж, който беше на два метра навътре от входната врата, заговори пръв:
— Толкова си затънал, че няма да можеш да се изкопаеш с багер.
— На мен ли говориш? — попита Ричър.
— И още как, по дяволите.
— Недей.
— Просто прекали, приятел.
— Пази си дъха. Излез да повърнеш. Само за това ставаш.
— Никой няма да излиза. Нито ние, нито ти.
— Живеем в свободна страна — отбеляза Ричър.
— Вече не. Не и ти.
Ричър остана на столчето си — напрегнат и готов за действие, макар че това не се виждаше. Изглеждаше все така отпуснат и спокоен. Брат му Джо беше с две години по-голям от него и двамата много си приличаха физически, но имаха съвсем различен характер. Джо влизаше в боевете методично и без никакво усилие. Посрещаше ескалацията на насилието със съответна ескалация на насилието — неохотно, бавно, рационално, търпеливо, малко тъжно. Което го правеше неприятен противник. Този факт на свой ред беше провокирал враговете на Джо от времето, когато бяха малки момчета, да се обърнат срещу самия Ричър — по-малкия му брат. Първия път, когато се изправи срещу четири раздразнени седемгодишни момчета, петгодишният Ричър беше почувствал шока от истинския страх. Шокът се беше превърнал в искра, а тя беше избухнала в истински пожар от агресия. Ричър беше експлодирал и боят бе свършил още преди четиримата му нападатели да го започнат. Когато ги изписаха от детското крило на болницата, четиримата никога повече не се приближиха нито до него, нито до брат му. Ричър беше обмислил опита си от тази случка по най-искрения и дълбок начин, на който са способни само децата, и беше научил един важен урок. Години по-късно, по време на военното му обучение, този урок беше затвърден. На стратегическо ниво той дори си имаше име: „Решително превъзходство“. На индивидуално ниво, в спарените гимнастически салони, където ги обучаваха професионални биячи, им го бяха обяснили по друг начин: джентълмените, които се държаха вежливо, просто вече не бяха сред тях, за да ги обучават. Защото бяха мъртви. Така че урокът гласеше: „Удряй пръв и удряй здраво.“
Решително превъзходство.
Удряй пръв и удряй здраво.
Ричър го наричаше по друг начин: „Изпреварваща контраатака“.
Той стана от столчето, обърна се, наведе се, сграбчи металната му поставка, завъртя се и с всичка сила го метна на височината на главата — към тримата мъже в дъното на бара. Още преди столчето да достигне до целта си, той се хвърли в срещуположната посока и атакува новия противник, който стоеше до мъжа със счупената челюст. Удари го с лакът в основата на носа. Мъжът се свлече като чувал, но още преди да падне на пода, Ричър се завъртя и стовари същия лакът в ухото на едрия водач на групата. После отскочи от удара, отстъпи към мъжа със счупената челюст и заби лакътя си в стомаха му. Мъжът се сгъна на две, Ричър сложи длан на тила му, блъсна главата му надолу към коляното си, после го бутна встрани и бързо се обърна.
Столчето беше ударило единия от помощниците и другия нов противник на височината на гърлото. Дърво и желязо, хвърлени с всичка сила и въртеливо движение по хоризонтала. Може би инстинктивно бяха вдигнали ръце, за да се предпазят, и столчето им беше счупило китките — или не бяха достатъчно бързи, така че ги беше ударило в целта. Нямаше как да разбере какво точно е станало, защото, поне засега, и двамата бяха извън строя. Бяха се извърнали встрани, приведени и приклекнали от болка, а столчето продължаваше да се търкаля и да дрънчи в краката им.
Четвъртият помощник беше невредим. И в момента се хвърляше в атака с яростно изражение. Ричър направи две бързи стъпки, пое едно ляво кроше в рамото и заби един десен прав точно по средата на яростното изражение. Мъжът се олюля и разтърси глава, но в същия момент ръцете на Ричър бяха притиснати изотзад в мечешка прегръдка. Вероятно беше едрият водач на групата. Ричър го блъсна назад, отпусна брадичка към гърдите си и с всичка сила вдигна глава назад, като я удари в лицето му. Не беше толкова резултатно, колкото да го удари с чело, но вършеше работа. После Ричър продължи да го блъска назад с тежестта си, докато не го заби в стената и не му изкара въздуха. Строши се огледало, ръцете се отпуснаха, Ричър се откъсна от него и успя да посрещне четвъртия помощник по средата на бара, където се шмугна под едно дясно кроше и на свой ред успя да вкара дясно кроше в челюстта му. Ударът не беше силен, но разтърси противника му достатъчно, за да се открие за един колосален ляв прав в гърлото, който го накара да се свлече на пода.
Беше нанесъл осем удара и беше понесъл един. Единият от противниците му беше извън строя за около седем секунди, четирима бяха извън строя за около осем секунди, а едрият водач, общо взето, си беше добре.
