— Да, само минавам — отвърна той.
— В този град няма нищо интересно.
— Всъщност смятам, че е доста интересно място — каза Ричър.
— Честно?
— Кой плаща на полицията в този град?
— Кметът.
— Кой е кметът?
— Мистър Търман.
— Каква изненада — каза Ричър.
— Това е неговият град.
— Искам да се запозная с него — каза Ричър.
— Той държи на личния си живот — каза барманът.
— Просто казвам. Не искам аудиенция.
Шест минути, помисли си Ричър. Пия тази бира от шест минути. Значи ми остават още десетина.
— Познаваш ли съдията? — попита той.
— Той не идва тук.
— Не съм те питал къде ходи.
— Той работи като юрисконсулт на мистър Търман, в комбината.
— Мислех, че съдията се назначава с избори.
— Така е. Всички гласувахме за него.
— Колко кандидати се явиха на изборите?
— Само той.
— Как се казва този съдия? — попита Ричър.
— Съдия Гарднър — отвърна барманът.
— В града ли живее съдия Гарднър?
— Естествено. Ако работиш за мистър Търман, трябва да живееш в неговия град.
— Знаеш ли адреса на съдия Гарднър?
— Голямата къща на „Никел“.
— Улица „Никел“? — попита Ричър.
— Всички улици в града носят имена на метали.
Ричър кимна. Във военните бази не беше много по-различно. Там улиците носеха имената на генерали или герои от войните. Той отново замълча и зачака барманът да запълни паузата в разговора, както трябваше да направи. Както му бяха наредили да направи. Барманът каза:
— Преди сто и няколко години в целите Съединени щати е имало само десет километра асфалтирано шосе.
Ричър не отговори.
— С изключение на централните улици на градовете, разбира се, но те са били павирани, а не асфалтирани. След това са построили окръжните шосета, после щатските и накрая междущатските магистрали. И някои градове са останали извън мрежата. Едно време сме били на главното шосе за Денвър. Вече не. Сега хората минават по магистрала 1–70.
— Затова мотелът е затворен — предположи Ричър.
— Точно така.
— И в града има някакво усещане за изоставеност.
— Предполагам.
Ричър каза:
— Знам, че тези млади мъже са идвали тук. Просто е въпрос на време да разбера кои са били и защо са дошли.
— Не мога да ти помогна по този въпрос.
— Единият от тях е умрял.
— Вече ми каза. Но не знам нищо и по този въпрос.
Единайсет минути, помисли си Ричър. Остават още пет.
— Има ли друг бар в града? — попита той.
— Не ни трябва втори бар — отвърна барманът.
— А кино?
— Не.
— С какво се забавляват хората?
— Гледат сателитна телевизия.
— Разбрах, че в комбината има здравна служба.
— Точно така.
— С линейка.
— Да, имат една стара линейка. Комбинатът е голям. На голяма площ.
— Има ли много инциденти?
— Това е тежка промишленост. Стават и такива гадости.
— Плащат ли за инвалидност?
— Мистър Търман се грижи за хората, ако пострадат на работа.
Ричър кимна и отново замълча. Отпи от бирата си. Гледаше как другите клиенти пият своите бири — директно или в огледалата. Още три минути, помисли си той.
Освен ако не пристигнат по-рано.
И точно така стана.
Ричър погледна надясно и видя двамата помощници на полицията, които влязоха през противопожарната врата. После хвърли поглед в огледалото и видя другите двама, които влязоха през входа.
29
Телефонът. Полезно изобретение, което дава и допълнителна информация с начина, по който се използва. Или не се използва. Четирима помощници на полицията, които пътуваха на изток, за да направят изненадващ арест, нямаше да обявят намеренията си по телефона. Не и в истинския свят. Не, щяха да атакуват без предупреждение. Целта им щеше да бъде да хванат жертвата неподготвена. Следователно тяхното обаждане по телефона беше само за заблуда. Беше като поредният ход в играта, която играеха с него. Ход, който целеше да изкара Ричър на запад, на по-безопасна територия. Беше покана.
И Ричър я беше изтълкувал правилно.
И я беше приел.
Така че барманът не се беше обадил в полицейското управление. И не се беше свързал с гласовата поща. Всъщност изобщо не се беше обадил в града. Номерът, който беше набрал, беше с прекалено много цифри. Не барманът се беше обадил на мобилния телефон на някой от помощниците и беше казал само толкова, че да познаят гласа му и да разберат къде е Ричър. А след обаждането веднага беше променил поведението си и беше станал разговорлив и дружелюбен, така че Ричър да остане на мястото си. Точно както го бяха инструктирали да направи предварително, ако му се удаде такава възможност.
И точно затова Ричър беше останал в бара. Щом барманът искаше да участва, Ричър щеше да му даде тази възможност. Можеше да участва, като почисти след него.
А беше сигурно, че ще има много за разчистване.
Адски сигурно.
Помощниците, които бяха влезли през задния вход, минаха по късия коридор покрай тоалетните и спряха там, където започваше основното помещение. Ричър не откъсваше очи от тях. Не се обърна. Нямаше особен смисъл да го атакуват от две страни едновременно, след като в бара имаше толкова много огледала. Защото виждаше другите двама и без да се обръща, съвсем ясно — по-малки, отколкото бяха в действителност, и с разменени места. Бяха спрели на един метър навътре от входната врата и чакаха, рамо до рамо.
