реторти, големи колкото къщи. Имаше купчини от разбити автомобили, високи по десет етажа. Земята беше пропита с машинно масло и навсякъде имаше цветни локви от нафта, а където беше сухо, бяха натрупани метални стърготини и лъскав прах. Навсякъде се носеха изпарения, дим и остри химически миризми. Чуваше се рев на машини и удари на чукове, които се отразяваха от металните стени на комбината и се връщаха като ехо. Зад отворените врати на пещите танцуваха ярки пламъци. Беше като в ада.
Някои от работниците се отправяха целенасочено към задачите, които бяха получили по-рано, други се събираха на групи, все едно очакваха някой да им нареди какво да правят. Ричър ги заобиколи и тръгна покрай северната стена — миниатюрен и незначителен във всеобщия хаос. Далеч пред него, в северозападния ъгъл на комбината, се отваряше порталът за камиони. Пред него бяха паркирани пет товарни машини, които чакаха да потеглят. На шосето, сред останалите автомобили, щяха да изглеждат огромни и тромави. Тук, в комбината, приличаха на играчки. Двата шевролета на охраната бяха паркирани един до друг — като бели точки в далечината. До тях имаше редица от контейнери, високи по дванайсет метра. Бяха наредени по пет на височина. Изглеждаха малки.
На юг от портала за камиони имаше дълга редица от сглобяеми метални фургони, в които се помещаваха офисите. Бяха поставени на къси дебели крачета, за да се изравнят хоризонтално. Във фургоните светеше. В левия край на редицата имаше два, които бяха боядисани в бяло, с червени кръстове на вратите. Здравната служба на комбината. Фургоните бяха толкова големи, че в двата можеше да се събере обикновена болница. До тях беше паркиран бял микробус. Линейката. До линейката се виждаше дълга редица от резервоари за гориво и химикали. Зад тях — зловещ отряд от мъже с дебели престилки и черни маски за заваряване, които режеха с оксижени някакви оплетени железа. Сините пламъци на оксижените хвърляха злокобни сенки. Ричър продължи да върви плътно до северната стена. Работниците го поглеждаха и извръщаха поглед, защото не бяха сигурни какво трябва да направят. На една четвърт от пътя покрай стената Ричър стигна до гигантска пирамида от стари варели за нефт. Бяха боядисани в избеляло червено и бяха наредени по десет на височина, така че се издигаха стъпаловидно. Ричър спря, огледа се и се издърпа на височината на втората редица. После пак се огледа и продължи да се катери, докато не стигна до средата на купчината, където се задържа, внимателно се обърна и огледа целия комбинат отвисоко.
Все още не беше видял цялото пространство.
Имаше още.
Имаше още много.
Това, за което беше решил, че е южната граница на комбината, се оказа просто вътрешна стена. Беше също толкова висока, колкото външната стена, и беше изработена по същия начин, от същия материал, боядисана в бяло, с гладка стена и хоризонтален цилиндър в горния край. Изпълняваше и същата функция — на непреодолима бариера. Но беше просто вътрешна стена, която разделяше комбината на две части, със затворен портал. Зад нея се виждаше външната стена, а пространството между двете беше поне още четиристотин декара. Още сто футболни игрища. Порталът беше достатъчно широк, за да пропусне големи камиони. В земята около него се виждаха дълбоки коловози. Зад стената се виждаха тежки кранове и високи редици от контейнери, подредени един върху друг във формата на буквата V. Контейнерите изглеждаха нахвърляни случайно, но всъщност идеално спираха погледа на всеки случаен наблюдател от нивото на земята — от всички посоки.
Пред вътрешния портал имаше някакъв контролен пункт. Ричър различи две миниатюрни фигурки, които отегчено обикаляха пред него с ръце в джобовете. Наблюдава ги в продължение на една минута, после вдигна поглед над вътрешната стена. Видя още кранове, дим и далечни отблясъци от искри. Течеше някаква дейност. Но не можеше да види нищо повече. Чуваше предостатъчно, но шумовете не носеха полезна информация. Нямаше как да определи кои откъде идват. Ричър остана още минута горе, като наблюдаваше движението на превозните средства в самия комбинат. Движеха се много неща, но нищо не отиваше към вътрешния портал. Нямаше да го отворят. Той се обърна на изток и погледна към небето. Слънцето всеки момент щеше да изгрее.
Ричър внимателно слезе по импровизираната стълба от варели. В мига, в който стъпи на неравната земя, зад него се чу глас:
— Кой си ти, по дяволите?
37
Ричър бавно се завъртя и видя двама мъже. Единият беше едър, а другият — огромен. Едрият мъж носеше радиостанция, а огромният — гаечен ключ, дълъг колкото бейзболна бухалка, който сигурно тежеше колкото десет бейзболни бухалки. Мъжът като нищо беше висок два метра и тежеше сто и шейсет килограма. Изглеждаше така, все едно всъщност няма да му трябва гаечен ключ, за да разглоби катастрофирала кола.
Мъжът с радиостанцията отново попита:
— Кой си ти, по дяволите?
— Инспектор от Агенцията за защита на околната среда — отвърна Ричър.
Двамата замълчаха.
— Майтапя се — добави Ричър.
— По-добре да не говориш сериозно.
— Не говоря сериозно.
— Тогава кой си?
— Първо вие — каза Ричър. — Ти кой си?
— Аз съм началникът на обекта на комбината. А сега ти ми кажи кой си.
Ричър извади месинговата звезда от джоба си.
— Аз съм от полицейското управление. Новият помощник. Запознавам се с града и комбината.
— Не сме чували за нови помощници.
— Стана изведнъж.
Мъжът вдигна радиостанцията до устата си, натисна един бутон и заговори бързо и тихо. Изреждаше имена, кодове и команди. Ричър не ги разпознаваше, което не го изненада. Всички организации си имат собствен жаргон. Но Ричър разпозна интонацията и, общо взето, разбра за какво се отнася. Обърна се, хвърли поглед на запад и видя как шевролетите на охраната дават на заден, обръщат и се насочват към тях. Погледна на юг и видя групи от работници, които спираха работа, изправяха се и се готвеха да поемат насам.
— Да отидем до офиса на охраната — предложи едрият.
Ричър не помръдна от мястото си.
— Всеки нов помощник на полицията трябва да посети офиса на охраната — продължи началникът на обекта. Да се запознае, с когото трябва. Да установи връзка. Ако наистина си такъв, за какъвто се представяш, трябва да дойдеш.
Ричър не помръдна. Пак хвърли поглед на запад и видя, че шевролетите са изминали половината от осемстотинте метра, които ги деляха. Погледна на юг и видя, че групите от работници също са тръгнали към тях. Разпозна групата с престилките, маските и оксижените. Бяха десетима души и вървяха бавно и тромаво с тежките си огнеупорни ботуши. От други посоки се приближаваха много други мъже. Сигурно се събираха общо към двеста. След пет минути до варелите за нефт щеше да има голяма тълпа. Великанът с гаечния ключ пристъпи напред. Ричър не отстъпи, а го погледна в очите, после пак хвърли поглед на запад и на юг. Шевролетите вече ги доближаваха и намаляваха скоростта. Работниците продължаваха да прииждат. Бяха се събрали на групички и се строяваха рамо до рамо. Бяха толкова близо, че Ричър различаваше инструментите в ръцете им. Чукове, лостове, оксижени и стоманени клинове, дълги по трийсет сантиметра.
— Не можеш да се биеш с всички — заяви едрият.
Ричър кимна. Дори само великанът щеше да представлява труден противник, макар че не беше невъзможно да се справи с него, особено ако пропуснеше първия замах с гаечния ключ. След това можеше да оцелее в бой сам срещу четирима или дори сам срещу шестима. Но не и сам срещу двеста. Нямаше начин. Сто и десет килограма не можеха да победят общо двайсет тона мускули. В джоба си носеше двата
