вдигна поглед към него, но не каза нищо. Ричър излезе обратно още преди вратата да се затвори. Отключи пикапа, качи се в него и запали двигателя. Отдели се от бордюра, направи ляв завой, още един ляв завой и се озова на улица „Първа“, в посока на запад. Пет минути по-късно прекоси границата и отново се озова на територията на град Диспеър.
Шосето беше пусто, както и очакваше. Градът също беше пуст. Ричър намали скоростта, когато стигна до бензиностанцията, продължи да се движи с трийсет километра в час и се огледа. Всички сгради, покрай които минаваше, бяха заключени и абсолютно тъмни. Главната улица беше опустяла и притихнала. Той зави наляво, към центъра. Завиваше произволно на всяка пресечка, така че прекоси няколко различни улици, но никъде не видя светнат прозорец или отворена врата. По улиците нямаше коли, а по тротоарите не се виждаха минувачи. Полицейското управление също беше тъмно. Както и пансионът. Барът беше затворен, със спуснати капаци на прозорците. Хотелът не се отличаваше от другите сгради — гола фасада, затворена входна врата и тъмни прозорци. Църквата беше тъмна и тиха. Зелената метална лента на гръмоотвода изглеждаше сива на лунната светлина.
Ричър откри една пресечка и се отправи надясно, към жилищния квартал. И там всичко беше тъмно и тихо — от край до край. В къщата на съдия Гарднър не светеше. Никъде не светеше. Нямаше никакви признаци на живот. Колите си стояха паркирани, неподвижни и покрити с нощна роса. Ричър продължи, докато улицата не свърши. Описа широк завой в утъпкания пясък и спря колата, без да изключва двигателя — с лице към града на север от него. Градът беше осветен в сребристо от лунната светлина. Просто си лежеше — притихнал, изоставен и миниатюрен в огромната равнина.
Ричър потегли обратно към главната улица. Зави наляво и продължи на запад — към комбината за преработване на метали.
Комбинатът също беше затворен и тъмен. Неподвижен и притихнал. Стената около него светеше в призрачно бяло на лунната светлина. Порталът за работниците беше затворен. Огромният паркинг беше пуст. Ричър зави покрай стената и направи няколко завоя наляво и надясно, докато не намери следите от шевролетите на охраната с фаровете на пикапа. Подкара по гигантската осмица, която изписваха около комбината и жилищната зона.
И двете места бяха тъмни и тихи. В къщата не светеше. Нито някъде наоколо. Ветропоказателите висяха безжизнено. Порталът за камиони на комбината също беше затворен. Ричър бавно мина покрай него, прекоси шосето за камионите, продължи още една четвърт от периметъра на комбината през пущинака и спря на мястото, където се срещаха двете половини на осмицата — в тясното място между металната стена на комбината и каменната стена на жилищната зона. Ричър изключи фаровете, спря двигателя, отвори прозорците на пикапа и зачака.
Чу самолета в два часа и пет минути сутринта. Един-единствен двигател, някъде високо в небето. Ричър проточи врат и видя светлината му далеч на юг. Светлина за кацане. Изглеждаше неподвижна, все едно щеше да виси в небето завинаги. Но постепенно, почти недоловимо започна да става все по-голяма и леко да се люлее — насам и натам, нагоре и надолу, но най-вече надолу. Малък самолет, който подхождаше към пистата, тласкан от нощните въздушни течения и удържан с твърда ръка на подскачащия щурвал. Шумът на двигателя се чуваше все по-близо, но същевременно по-слабо, защото пилотът беше намалил мощността и се снижаваше за кацане.
Зад каменната стена проблеснаха светлини. От мястото на Ричър се виждаше само неясното им отразено сияние. Предположи, че са насочващите светлини на пистата, по една във всеки край. Видя как самолетът промени посоката си в небето — първо силно наляво, после леко надясно, докато се изравни със светлините. Кацаше отляво на Ричър. Когато се приближи на триста метра, той го видя — беше малък моноплан с ниско разположено крило. Беше бял. Когато се приближи на двеста метра, Ричър различи фиксиран колесник с обемни калници на трите колела — авиаторите ги наричаха „гащи“. Когато се приближи на сто метра, най-сетне определи модела — беше пайпър, вероятно от серията чероки, самолет за четирима души, издръжлив, надежден и популярен на пазара. С изключение на това, не знаеше нищо друго за него. Разбираше малко от самолети, но не много.
Самолетът се спусна отляво и Ричър го видя през предното стъкло на колата като вихър от светлина, вятър и шум. Прелетя на два метра над каменната стена и изчезна от погледа му. Двигателят заглъхна, после рязко промени шума си — в силно, ядосано бръмчене. Ричър си представи как самолетът рулира като дебело самодоволно насекомо, подскача по неравната писта и рязко завива на късия си колесник, за да се насочи към хангара. После двигателят угасна и през прозорците на пикапа нахлу оглушителна тишина.
Светлините на пистата угаснаха.
Ричър не видя и не чу нищо повече.
Той изчака десет минути за по-сигурно, после запали двигателя, отдалечи се на заден ход, обърна и продължи през сляпата зона, така че комбинатът да остане между него и къщата. Прекоси огромния пуст паркинг и намери шосето. Зави наляво по него, заобиколи по-късата страна на комбината и излезе на шосето за камионите. Включи фаровете, настани се по-удобно на мястото си и се насочи на запад от града, към базата на военната полиция и всичко останало на шейсет и пет километра зад тях.
35
Всички военни полицаи спяха, освен двамата постови в кабината на охраната. Ричър ги видя, докато минаваше покрай тях — едри силуети в полумрака, облечени с камуфлажни униформи и бронежилетки, с гербовете на военната полиция на ръкавите, без каски. Някъде близо до пода на кабината светеше оранжева нощна светлина, така че зениците им да останат разширени и да виждат на тъмно. Стояха с гръб един към друг — единият наблюдаваше източния периметър, а другият — западния. Ричър намали, за да им махне, после отново натисна газта и пое по пътя си.
Петдесет километра по-късно широкото шосе за камиони рязко завиваше надясно и поемаше право на север през мрака, към далечната междущатска магистрала. Но старото шосе продължаваше напред — неозначено с табели и привидно безцелно. Ричър продължи по него, вместо да завие към магистралата. Там, където свършваше асфалтът, започваше стар път — толкова лош, колкото и шосето на Диспеър. Грапав и неравен, направен по най-евтиния начин — с чакъл и катран. Ричър продължи по него, между две изоставени ферми, и навлезе в някакъв пуст, призрачен свят, където отляво и отдясно нямаше нищо, а напред се виждаше само лъкатушещата сива лента и сребристите силуети на планините в далечината. В продължение на седем километра не се случи абсолютно нищо. Сякаш стоеше на едно и също място сред пустошта. После подмина самотна табела, на която пишеше „Шосе 37 за окръг Халфуей“. Два километра по-късно забеляза някакво сияние във въздуха. Изкачи едно полегато възвишение и видя, че шосето пред него се спуска надолу, където изведнъж се показа подредена мрежа от осветени улици и тъмни сгради. Още два километра по-късно подмина друга табела, на която пишеше „Град Халфуей“.
Ричър намали скоростта, погледна в огледалото за обратно виждане, отби на банкета и спря.
Градът пред него носеше подходящо име. Халфуей по средата на пътя. Поредната оптична измама на терена правеше така, че Скалистите планини отново се приближаваха. Определено изглеждаха много по- близо, отколкото преди това. Упоритите заселници, които бяха продължили след Диспеър, бяха възнаградени от пейзажа, защото шейсет и петте километра, които в действително бяха изминали, оттук изглеждаха като сто и шейсет. Към този момент обаче заселниците бяха натрупали достатъчно мъдрост и горчив опит, така че не се бяха поддали на въодушевлението и бяха нарекли следващата си спирка с предпазливото име Халфуей — може би с тайната надежда, че тази скромност ще бъде възнаградена с откритието, че градът всъщност е много след истинската среда на пътя.
Но не е така, помисли си Ричър. Шейсет и пет километра си бяха шейсет и пет километра, независимо от оптичните илюзии. Заселниците бяха изминали едва една пета от пътя до планините. От друга страна, фургоните на онези, които бяха продължили след Диспеър, очевидно бяха превозвали най-големите оптимисти, така че градът Халфуей отразяваше техния дух. Градът изглеждаше подреден, ярък и по-жизнен посред нощ, отколкото Диспеър посред бял ден. Беше презастрояван — може би няколко пъти. Не се виждаше нищо старо. Сградите, които виждаше Ричър, бяха с орнаментирани фасади от седемдесетте или
