— Видя ли някого там?
— Видях доста хора. Градът не е толкова малък.
Тя пристъпи още по-близо и подпря слабите си хълбоци на масата. Вдигна евтината си чанта от винил, подпря я на масата пред корема си и отвори капака. Наведе глава и косата й се спусна пред лицето. Имаше малки кафяви ръце и не носеше пръстени, а ноктите й не бяха лакирани. Тя порови в чантата и извади един плик. Пликът беше твърд и почти квадратен. Сигурно беше от поздравителна картичка. Тя отвори плика и извади една снимка. Хвана я с палец и показалец, подпря малкото си юмруче на масата и я завъртя, така че Ричър да я гледа под правилния ъгъл.
— Видя ли този човек? — попита тя.
Беше най-обикновена цветна снимка, от тези, които стават за един час. Десет на петнайсет сантиметра, на гланцирана хартия, без бяло поле. Ричър предполагаше, че е заснета на филм марка „Фуджи“. Едно време, когато разследваше престъпления, беше станал доста добър в разпознаването на снимков материал по цветните настройки на филма. Тази снимка имаше по-силно зелено, което беше характерно за филмите на „Фуджи“. При „Кодак“ залагаха повече на червеното и топлите тонове. Фотоапаратът, с който беше направена снимката, беше добър — с истински стъклен обектив. Виждаха се много детайли. Фокусът не беше идеален. Затворът на блендата не беше избран много професионално. Дълбочината на фокуса не беше нито плитка, нито дълбока. Стар огледално рефлексен фотоапарат — значи или беше купен втора ръка, или беше взет назаем от по-възрастен човек. Такива фотоапарати вече почти не се продаваха в обикновените магазини. Всички любители бяха преминали на цифрова техника. Снимката в ръката на момичето беше нова, но приличаше на нещо от едно време. Приятна, най-обикновена снимка, направена със стар огледално рефлексен фотоапарат, зареден с филм на „Фуджи“ и насочен от фотограф любител.
Ричър я взе от ръката на момичето и я стисна между палеца и показалеца. Яркозеленото се дължеше на фона, който се заемаше от трева, и на предния план, който се заемаше от една тениска. Тревата изглеждаше добре напоена, наторена и поддържана, значи сигурно беше в някакъв парк. Тениската беше евтина, памучна, облечена от слабо момче на деветнайсет или двайсет години. Обективът беше насочен нагоре към лицето му, все едно фотоапаратът е бил в ръцете на много по-нисък човек. Момчето на снимката позираше неуверено и сковано. В позата му нямаше спонтанност. Може би суетенето с обектива на фотоапарата го беше принудило да остане в тази поза по-дълго, отколкото можеше да я задържи непринудено. Усмивката му беше искрена, но малко застинала. Имаше мургаво лице и бели зъби. Изглеждаше млад, дружелюбен, мил, забавен и напълно безобиден.
И не беше точно слаб.
Беше по-скоро жилав.
Не беше нито нисък, нито висок. Беше среден на ръст.
Може би към сто седемдесет и два сантиметра.
И сигурно тежеше някъде шейсет и четири килограма.
Определено латиноамериканец, но толкова потомък на испанци, колкото и на майте или ацтеките. Във вените му течеше много индианска кръв, нямаше никакво съмнение. Имаше лъскава черна коса, която не беше сресана, а просто изглеждаше бухнала — нито дълга, нито къса. Беше към пет сантиметра дълга, видимо вълниста.
Имаше ясно изразени скули.
Беше облечен спортно и не се беше подготвял специално за снимката.
Например не се беше избръснал.
Брадичката и горната му устна бяха покрити с набола брада.
По бузите и гърлото му се виждаше много по-малко.
Млад.
Почти момче.
— Видя ли го? — попита момичето.
— Как се казваш? — попита Ричър.
— Как се казвам аз ли?
— Да.
— Мария.
— А той как се казва?
— Рафаел Рамирес.
— Твоят приятел?
— Да.
— На колко е години?
— На двайсет.
— Ти ли си го снимала?
— Да.
— В някакъв парк в Сан Диего?
— Да.
— С фотоапарата на баща ти?
— На чичо ми — отвърна момичето. — Как разбра?
Ричър не отговори. Отново се загледа в Рафаел Рамирес на снимката. Приятелят на Мария. На двайсет години. Метър и седемдесет и два, шейсет и четири килограма. Със същото телосложение. Същата коса, скули и набола брада.
— Видя ли го? — повтори момичето.
Ричър поклати глава.
— Не. Не го видях.
34
Момичето си тръгна. Ричър я проследи с поглед. Реши да не й предлага да я изпрати до мотела, защото можеше да го изтълкува погрешно — все едно той очакваше нещо по-конкретно за своите сто долара, отколкото приятното чувство, че е помогнал на някого. Така или иначе, за нея не беше толкова опасно да се прибере сама. Хоуп изглеждаше безопасно място. Не беше особено вероятно да попадне на банда хулигани, които кръстосват улиците, най-малкото, защото никой не кръстосваше улиците. Беше полунощ в едно малко, достопочтено градче, по средата на нищото. Така че Ричър я остави да си тръгне, махна на студентката да се откъсне от романа си и я накара да му донесе още кафе.
— Така никога няма да заспиш — каза му тя.
— Колко често минава полицай Вон през нощта? — попита той.
Момичето се усмихна със същата усмивка, с която преди беше казала: „Чувам разни неща.“
— Поне веднъж — отвърна тя и пак се усмихна.
— Тя е омъжена — каза Ричър.
— Знам — каза момичето.
После отнесе термоса, върна се при книгата си и го остави с димящата чаша кафе. Ричър наведе глава, за да подуши кафето. Когато отново вдигна поглед, видя как патрулката на Вон минава по улицата отвън. Тя намали скоростта, все едно да огледа пикапа си. Но не спря. Продължи. Мина точно покрай витрината на закусвалнята и продължи към центъра по улица „Втора“.
Ричър излезе от закусвалнята в един часа сутринта и се върна пеша до мотела. Луната все още беше на небето. Градът беше притихнал и не помръдваше. На рецепцията светеше. Всички стаи бяха тъмни. Ричър седна на пластмасовия градински стол пред вратата си, протегна крака, сплете пръсти зад главата си и се заслуша в тишината, с широко отворени очи, вторачен в луната.
Не стана. Не можеше да се отпусне.
„Така никога няма да заспиш“, бе казала сервитьорката.
Да, но не заради кафето, помисли си той.
Ричър отново се изправи и тръгна обратно. Към закусвалнята. Вътре нямаше клиенти. Сервитьорката си четеше книгата. Ричър отвори вратата, отиде до бара и взе ключовете от пикапа на Вон. Сервитьорката
