Диспеър.“
Беше много дребничка. Изглеждаше на осемнайсет или деветнайсет години. Имаше дълга, мастиленочерна коса, сресана на път по средата, а лицето й беше с високо чело и огромни очи. Очите й бяха кафяви и приличаха на езера от ужас и мъка. Под тях имаше малък нос и малка уста. Ричър предполагаше, че има хубава усмивка, но се усмихва рядко. Точно сега явно не се бе усмихвала от седмици насам. Кожата й беше средно мургава, тя не помръдваше. Ръцете й бяха под масата и не се виждаха, но Ричър не се съмняваше, че са вкопчени една в друга. Беше облечена със синьо яке с надпис „Сан Диего Падрес“ и синя дълбоко изрязана тениска под него. На масата пред нея нямаше нищо. Нито чиния, нито чаша. Но не беше дошла току-що. От начина, по който беше седнала, си личеше, че е тук поне от десет или петнайсет минути. Никой не може да седи толкова неподвижно, ако не разполага с време.
Ричър седна от другата страна на касата и сервитьорката студентка дойде при него. Ричър наведе глава — универсалният жест, който изразява думите: „Искам да поговорим насаме.“ Сервитьорката пристъпи по-близо и също наведе глава към него, като конспиратор.
— Онова момиче — каза Ричър. — Тя поръча ли си?
— Няма пари — прошепна сервитьорката в отговор.
— Попитай я какво иска. Аз ще платя.
Ричър се премести в друго сепаре, откъдето можеше да наблюдава момичето, без да го показва. Видя как сервитьорката се приближи към нея и на лицето на момичето се изписа неразбиране, после съмнение, после отказ. Сервитьорката се върна при Ричър и му прошепна:
— Казва, че не може да приеме.
— Иди пак да й обясниш, че нямам никакви задни мисли. Кажи й, че не я свалям. Кажи й, че дори не искам да говоря с нея. Просто знам какво е да нямаш пари и да си гладен.
Сервитьорката пак отиде при момичето. Този път то се съгласи. Посочи някои от нещата в менюто. Ричър не се съмняваше, че си е избрало най-евтиното. Сервитьорката се отдалечи с поръчката и момичето се извърна на мястото си и вежливо, дискретно кимна, с подчертано достойнство, а ъгълчетата на устата му малко омекнаха, сякаш всеки момент щеше да се усмихне. После отново се обърна и застина както преди.
Сервитьорката отново дойде при Ричър и той си поръча кафе. Сервитьорката му прошепна:
— Нейната сметка е девет и петдесет. Твоята е един и петдесет.
Ричър извади една банкнота от десет долара и три от един долар от пачката в джоба си и ги остави на масата.
Сервитьорката ги взе, благодари му за бакшиша и го попита:
— И кога си бил в положение да нямаш пари и да си гладен?
— Никога — отвърна Ричър. — Цял живот съм получавал храна по три пъти на ден от армията, а след като се уволних, винаги съм имал пари в джоба.
— Значи си го измисли, за да я накараш да се почувства по-добре?
— Понякога хората имат нужда от малко убеждаване.
— Ти си добър човек — каза сервитьорката.
— Не всички ще се съгласят с подобно твърдение.
— Някои ще се съгласят.
— Така ли?
— Чувам разни неща.
— Какви неща? — попита Ричър.
Но тя само се усмихна и се отдалечи.
Седнал на безопасно разстояние, Ричър проследи как момичето изяде един сандвич с риба тон и изпи един шоколадов шейк. От хранителна гледна точка изборът беше много добър. Отлично съотношение на качество и цена. Протеини, мазнини, въглехидрати и малко захар. Ако се хранеше така всеки ден, щеше да стане деветдесет килограма, преди да навърши трийсет, но когато беше закъсала насред пътя, беше умно да се зареди по този начин. След като свърши, тя попи устни със салфетката, избута чинията и чашата си встрани и отново застина, неподвижна както преди. Часовникът в главата на Ричър удари полунощ, а часовникът на стената на закусвалнята закъсня с една минута. Скованият от артрит старец се измъкна от закусвалнята, а продавачът на трактори събра брошурите и си поръча още една чаша кафе.
Момичето не помръдваше. Ричър беше виждал много хора като нея — в кафенета и закусвални до автогари и железопътни гари. Стоеше на топло, пестеше енергия и убиваше време. Чакаше стоически. Ричър я гледаше в профил и си мислеше, че тя е много по-близо до идеала на Зенон, отколкото той самият. Изглеждаше безкрайно спокойна и търпелива.
Продавачът на трактори пресуши последната си чаша кафе, събра си нещата и си тръгна. Сервитьорката се оттегли в един ъгъл и отвори някакъв роман. Ричър обхвана чашата с кафе с ръка, за да не изстива.
Момичето изведнъж се раздвижи. Плъзна се настрани от сепарето и се изправи — с едно-единствено гладко и грациозно движение. Беше невероятно дребна. Със сигурност не беше по-висока от метър и петдесет и не тежеше повече от четирийсет килограма. Под тениската носеше джинси и евтини обувки. Застана неподвижно, с лице към изхода, после се обърна към сепарето на Ричър. По лицето й не се четеше нищо друго освен страх, свенливост и самота. Накрая взе някакво решение, приближи се на метър до неговата маса и каза:
— Ако наистина искате, можете да говорите с мен.
Ричър поклати глава.
— Не, всичко е наред.
— Благодаря ви за вечерята — каза тя.
Гласът й съответстваше на физиката. Говореше тихо и деликатно. Имаше слаб акцент, но английският все пак й беше роден език. Със сигурност беше някъде от южната част на щата Калифорния. Отборът на „Падрес“ сигурно беше от родния й град — Сан Диего.
— Имаш ли пари за закуска утре? — попита Ричър.
Тя замълча, докато се бореше с гордостта си, и накрая поклати глава.
— А за обяд? За вечеря?
Тя поклати глава.
— Имаш ли пари за мотела?
— Платих за три вечери напред. Затова нямам за храна. Взеха ми всички пари.
— Трябва да се храниш — каза Ричър.
Момичето не отговори. Ричър пресметна наум: по десет долара на ядене прави трийсет долара на ден, значи деветдесет долара за три дни плюс десет долара за други разходи или телефонни разговори, общо сто. Той извади пет чисто нови банкноти от двайсет долара, които беше изтеглил от банкомата, и ги нареди на масата. Момичето каза:
— Не мога да приема парите. Не мога да ги върна.
— Тогава ще ги предадеш напред.
Момичето не каза нищо.
— Знаеш ли какво означава това?
— Не съм сигурна.
— Означава, че след години ще влезеш в някоя закусвалня и ще видиш някой, който има нужда от помощ. И тогава ти ще му помогнеш.
Момичето кимна.
— Така става — каза тя.
— Значи можеш да вземеш парите.
Тя пристъпи по-близо и взе банкнотите.
— Благодаря — каза тя.
— Не благодари на мен. Трябва да благодариш на човека, който ми е помогнал едно време. И на този, който е помогнал на него. И така нататък.
— Ходил ли си в Диспеър?
— Четири пъти през последните два дни.
